27.04.2010 Приключение нагоре към Княжевския лифт

        Вторник, 27.04.2010 г. , денят се очертаваше да бъде спокоен, топъл и изпълнен с приключения. Всичко започна в 8.40, когато тръгнахме от София към Витоша, за да посетим изоставения Княжевски лифт. Бяхме двама - Аз и моят спътник Любо. Никой друг не склони да дойде с нас на това приключение, отчасти може би заради делничния ден, отчасти и заради ранния час. Но и двама души правят страхотен, макар и еднодневен трип.

         Към 9.30 вече бяхме в полите на Витоша и ни очакваше едно незабравимо изкачване на 1300 м. над София, над хората, над суетата долу. Като истински пътешественици решихме да следваме въжетата на лифта, за да стигнем по-бързо (само че само ние си мислехме, че ще стигнем по-бързо). Отначало пътят беше лек и дори приятен. Като разходка. Спирахме на места, където бяхме привлечени от заобикалящата ни среда и заснемахме това, което беше около нас. Разбира се имаше много смях и забавни истории. Денят още не бе стигнал половината си и слънцето леко ни галеше с утрешните си лъчи. Около нас се откриваше невероятна гледка на природа, недокосната от човешката глупост. Това беше лекият път нагоре. Изведнъж започна да става по-стръмно и пътеката, по която ние вървяхме и която ние измислихме, започна да се стеснява и започна да ни приветства с шубраци и клони на високи дървета. Спирахме все по-често, но не за удоволствие, а защото се уморявахме от стръмнината. През малките почивки успявах да направя някоя и друга снимка на заобикалящата ни среда. Минавахме под стълбовете на лифта, които изглеждаха толкова величествени и същевременно напомняха сами по себе си на времената, в които са били използвани. Мислите и чувствата ни относно тези съоръжения бяха смесени - възхищение и едновременно с него и частица жал и умиление. Нещо, построено от човека, за да му служи, беше предадено от него, за да се разруши. Продължавахме нагоре без да говорим, защото и единствената думичка, която можехме да изречем щеше да ни забави движението, да ни накара за починем пак, макар че преди малко сме извървели само 5 метра. 6 бяха стълбовете до горната станция на лифта. Ние наближавахме 5-я, когато умората беше не само физическа, но и психическа. Гората стана по-гъста, но още нямаше пъпки по дърветата. Значи се изкачвахме на много високо. Постепенно и дърветата започнаха да оредяват. Пристигнахме! За това свидетелстваше телевизионната кула, която се издигаше като игла към вече обедното слънце. Последните ни стъпки бяха и най-трудни, защото вече нямаше земя под краката ни, а само скали. Трябваше да правим преценени и обмислени действия, защото погледите ни надолу срещаха камъни и почти отвесни парчета земя, скали и пак земя. Успяхме да преминем през тесни проходчета между скалите. И първата ни по-голяма почивка  беше на около 20 метра под станцията, на една издадена скала. Гледката, която се откриваше беше невероятна - цяла София като на длан, а около нея Люлин планина и Стара планина бдяха като защитници от злините на долния свят. Смога не беше много и София се виждаше кристална като порцеланова чаша. Починахме си, нагледахме се и продължихме до крайната ни цел - горната станция на Княжевския лифт. И не след дълго вече бяхме горе. А там ни посрещна разрухата, която човек е сътворил на направеното от него. Снимки, колкото щеш. Та това място си беше готова "гробница" на човешките блянове, истории и действия, готова да бъде запечатана от фотоапарата на пътешественика. След снимките се върнахме по-надолу, където бяхме спрели за почивка, за да си направим една наистина вече удовлетворена такава. Чувахме само гласовете на обикновените хора, дошли с колите си догоре  и нашите мисли. Напред към хоризонта беше София, назад беше станцията, която би трябвало да свързва града с планината. Но човешката глупост и ненавист към красивото се опитваше и тук беше успяла да откъсне града от планината.

          С мислите, които споделихме горе останахме очаровани от това приключение. Пътят надолу беше сравнително по-бърз и лек. Но как ще се наричаме приключенци, ако не изпитаме умората, устойчивостта на самите нас и желанието за успех. Стигнахме до София много бързо, като че ли нагоре се борехме със съпротивлението, което се опитваше да ни дърпа неистово към града, а надолу бяхме в неговото обятие. На долната станция на този призрачен лифт също имаше интересни неща. Той не беше толкова разграбен. Дори кабинките седяха още там. Странното беше, че с всяко докосване и всеки поглед се усещаше старината и отминалите приключения и делнични дни на поддържащите го, на хората, които искаха да се изкачват за отрицателно време на 1300 м. от София, за да избягат от града. И всичко това, всички тези случки там могат да се преживеят, стига да имаш желанието и смелостта да надникнеш. Краят на това приключение беше начало на много други, които ще се случват занапред. Тръгнахме си с обещанието да се върнем и да доведем още хора, които да усетят това, което ние усетихме.