Слънчев и топъл съботен ден. Почивен, както го наричат делничните хора. За нас просто това беше поредният "почивен" ден. Датата е 1.05.2010 г. , ден на труда за трудещите се. За нас поредния празник в иначе делничната обвивка на града. Решението да се изкачим до Боянския водопад бе взето още преди няколко дена. Изненадата беше, че още много хора бяха взели същото решение за съботния ден. Бяхме отново двама - Аз и Любо. Този път не дойдоха други с нас отчасти заради мързела, който беше налегнал абсолютно всички. Но и по-добре, че не дойдоха. Красотата, която се откриваше за очите ни беше само за нас.
Беше вече около 11 часа, когато стъпихме на Боянска земя. Пътят го знаехме, защото бяхме минали по него и през зимата, когато този час и половинов преход ни се стори като цяла вечност. Сега беше по-леко или поне така изглеждаше в началото. Вече имах тренинг от предишния ни трип, само че той не ми помогна особено много. Още на 10-тата минута ни очакваше първото препятствие. Една рекичка, която свързваше двата бряга посредством 3 наредени стебла от дървета. Но имаше и втори вариант - прескачане от един камък на друг. Аз избрах 3-те стебла, въпреки че опасността да падна беше много голяма. Но толкова много хора вече бяха минали по този път, че той, като че ли беше нещо съвсем нормално и дори не опасно. Минах без да падна, което си беше цяло геройство, имайки предвид, че не бях толкова добре подготвена, а и все още не съм такъв планинар. Моят спътник реши да прескача...и успя.
Продължихме нагоре. Имаше много стръмнини, но и полегати места. Сега, пролетта, беше много по-красиво и зелено, отколкото зимната белота, която ни посрещна тогава. Всичко вече беше започнало нов живот, а ние се впускахме в този нов живот и за няколко часа станахме част от него. Зеленината и ромоленето на реката, която идваше от водопада ни накараха да се вслушаме и вгледаме в себе си, да започнем да мислим с една идея по-спокойно, да останем насаме с мислите си. Това не продължи дълго, защото пътят ставаше по-стръмен и по-труден, а ни трябваше пълно самовглъбение и самоконтрол, за да не се случи нещо. Ще се измъкна за малко от нашите преживявания, за да споделя това, което ми направи голямо впечатление. Гледах малките деца, които безпроблемно и без капка страх се изкачваха, преминаваха през стръмните места с голяма лекота и същевременно с това се и забавляваха. Зачудих се колко незатормозени и колко интуитивно подхождаха и се запитах, а ако имаше съвсем малка капка от тяхното безгрижие и детски усет и у нас колко ли по-лесно щеше да бъде всичко. И така, нека продължа разказа си. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-силно се чуваше тътена от падащата от 15 метра вода на Боянския водопад. Това ни даваше сила да продължаваме. Аз спирах много по-начесто, отколкото моят спътник. Причината бе стръмнината, която на моменти изтощаваше и изстискваше всяка капка кислород от клетките ми. Но имах мотивация и тя ми даваше на моменти сила. Любо бе пребродил много повече места от мен и бе по-опитен, но и това на моменти ми даваше кураж, който заедно с мотивацията ме водеше напред и нагоре. Не след дълго вече бяхме стигнали. Гледката, която беше пред нас изпълни очите и умовете ни с мисълта какво може да сътвори природата. Слънцето вече беше стигнало апогея си и падащата вода беше огряна, като че ли от невидима сила. Всяка капка, всяка пръска, която се спускаше беше съвършена. Пред нас беше Боянският водопад в цялото си величие. Казвам величие, защото в този период от годината той беше най-пълноводен. Красотата, която се откриваше напълни сърцата ни с искрица радост, че все още съществуват природни обекти, недокоснати и все така девствени. Макар че много хора посещаваха това място, то все още беше диво. Диво, защото пътеката, по която се стигаше до него беше направена от хората, но с помощта на природата, диво, защото водата, която се спускаше с такава сила все още носеше чистотата и съвършенството в себе си. Градът беше много далече и тук можеше спокойно да помислиш. Мястото, на което седнахме беше непристъпно за повечето хора, които бяха дошли да се любуват на красотата му. Така че ние можехме да наблюдаваме тях, но те нас малко по-трудно. Водата леко ни пръскаше и като че ли знаеше колко е топло и се опитваше да разхлади всеки, пристъпил нейните по-близки камъни, изрязани островчета и дори под самия водопад хората успяваха да намерят прохлада, но и удоволствие. Починахме си добре, защото ни очакваше още малко път. Интересно беше, че Боянския водопад беше на 1300 метра. Интересно, защото бяхме пак на същата височина, само че на друго красиво място. Природата бе успяла да събере на тази височина много красиви обекти. След почивката продължихме нагоре. Качихме се там, откъдето водопадът носеше своето начало. Иначе казано по-просто на върха му. Отново беше стръмно, но успяхме да го възседнем. Това беше един вид укротяване, успяване да покориш нещо буйно и същевременно непокорно. Удовлетворението измести и всяка мисъл за умора.
Но приключението ни не свърши тук, а продължи още 400 метра нагоре. А това нагоре носеше още по-девствен привкус. Въпреки че наблизо имаше хижа и хора. Въпреки че те бяха изкачили и стигнали дотук, техният път беше лек и с четири гуми иначе казано те бяха дошли с коли. Но на кому е притрябвало да идва на това място по лесния начин като това не носи никакво удовлетворение нито и радост за успех. Обикновения човек би направил и би тръгнал по обикновения път. Това значеше ли, че сме необикновени? Не! Ние сме от типа туристи, които искат да се изморят, вкусвайки и усещайки целия път с цялата му трудност. Преживяванетополу-край и трябваше да се връщаме към града. А така не ни се отделяше от природата, в която бяхме пуснали корени, които ни даваха енергия. Пътят надолу беше много по-тежък, защото се борехме отново със съпротивлението - от една страна природата ни беше захванал и не искаше да ни пусне, от друга градът все едно протягаше големите си ръце и ни поемаше в обятията си. В крайна сметка градът победи. Беше един от топлите и слънчеви уикенди, но ние успяхме да го направим и необикновен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар