23.09.2010 г.

18-19.09.2010 Пътуване на стоп София-Пловдив-Стара Загора-Велико Търново


 Автор:Виктория Цветанова

           Какво става, когато двама луди се съберат? Един от многото варианти е да тръгнат на стоп, за да разгледат това-онова. Така и стана с нас на 18.09. Ранно ставане и тръгване от София за целта Стара Загора и фестивалът, който се провеждаше там.
            Излезнали с градския транспорт на възможно най-отдалеченото място от  София, започнахме и нашето преживяване. Денят беше слънчев и ни донесе много позитивизъм, който използвахме при стопирането. Само след около 15-ина минути вдигане на палец ни спря и първата кола. Бяха момче и момиче, които изглеждаха волни като нас. Не се и учудихме, че такива хора ни спират. От разговорите помежду ни излезна, че хора, които едно време са стопирали, сега спират на днешните стопаджии. Хората бяха много любезни и ни оставиха на разклона за Ихтиман. Нямахме си на идея как ще върви нататък, но пред нас стоеше цял ден. Застанали близо до една бензиностанция само след 1 мин. ни спря и втората кола. Оказа се, че хората пътуват до Пловдив, което нас ни устройваше идеално. Отначално се бяхме нагласили да минем транзит оттам, но решихме да разгледаме града. Впечатленията, с които останахме бяха просто прекрасни. В такъв момент се зачудихме защо не живеем в този град. Малък, но достатъчно известен с колоритността  и историята си. Има какво да се разгледа в Пловдив. Едно от нещата, които не трябва да се пропуска е Старият град. Стъпнеш ли там, все едно се намираш назад във времето. Запазените сгради, останките от едно време и тишината моментално те връщат много назад. Хубаво е да се знае, че има информационен център, където могат да ти дадат точна информация за местата, които просто е задължително да се посетят, и то напълно безплатно. Не след дълго приключи разглеждането ни и трябваше да потегляме вече към Стара Загора.






































            Успяхме да излезнем накрая на града с автобус. А късметът ни оттам се усмихна. Шофьорът на автобуса срещна свои познати и ги помоли да ни хвърлят до магистралата, откъдето щяхме да ловим следващия стоп. И така се озовахме на магистралата. Тук почакахме повече време. Намерихме място, идеално за стопиране, но не след дълго се появиха още двама стопаджии в далечината, които имаха по-голям шанс да спрат нещо. След кратко време, откакто се появиха, спряха един камион. Надеждата ни беше умряла, когато камионът се приближи и към нас и ни качи. Бяхме много щастливи, че и хората, които се бяха качили в него имаха своя принос да ни спре човека. Всички се разговорихме кой откъде е, за къде е и такива работи. Пътят мина неусетно, когато вече бяхме стигнали началото на Стара Загора. Първата ни цел беше достигната успешно. Благодарихме на шофьора и се отправихме към центъра на града, който се оказа доста надалеч от мястото, на което ни спряха. Както и да е и тук  ни се усмихна за пореден път късметът. Двойка мъж и жена ни спряха, след като ги бяхме попитали за центъра на града. Така си спестихме 15-20 минути ходене по жегата. Времето, в което бяхме стигнали до Стара Загора от София беше много минимално. Тръгнали към 11 часа от София, в 16 вече бяхме в този град. Като се има в предвид, че бяхме около час и нещо в Пловдив. Точно на тази дата, на която и тръгнахме в Стара Загора, се проведе и Младежки фестивал на Зелени Балкани, който беше нещо много красиво, поради факта, че се бяха събрали толкова много свежи и млади хора, които  бяха обединени около цели, непознати за възрастните. Нощта бързо дойде и трябваше да търсим място за спане. Мога да призная, че бях умряла от страх в този момент на търсене, който продължи поне половин час. Първо трябваше да излезнем от града, а лампи почти нямаше в края му. Второ намирахме се на шосе, до което единственото близо нещо бяха тъмните сенки на дърветата, осветявани от време на време от преминаващите с бясна скорост коли. Страхът от това някой да не ни обере или бутне по пътя беше огромен. Но без такива приключения как човек би запомнил живота си? Не след дълго се шмугханме на идеалното място, отстрани на пътя, но много добре прикрито от дърветата. Разпънахме палатката и мигновено заспахме. На следващата сутрин се събудихме към 9 часа. След като заситихме гладните си стомаси решихме да тръгваме за Велико Търново.




















             Излезнахме на нещо като магистрала или по-точно транзитен път. Ограничителни табели нямаше и може да си представите как се спира, каквото и да било превозно средство, прелитащо с над 100. Чакането се очертаваше дълго, защото беше неделя и почти нямаше коли за посока към Търново или който и да било друг град. Тук чакахме повече, но си заслужаваше. Спря ни човек, който се оказа планинар. Така, че имахме много теми за разговори. Лошото беше, че ни остави на разклона за Нова Загора, откъдето коли почти не минаваха. Там повисяхме доста. Едни добри хора дори ни предложиха да ни закарат до язовир Жребчево, но това не ни уреждаше въобще. След дълго чакане най-накрая спря един тир. Шофьорът беше турчин, но успяхме да се разберем. Или поне така си мислехме. По първоначални уговорки той трябваше да мине през Русе и да ни остави там, но накрая не се разбрахме и той спря при Гурково. По-късно се оказа, че той е спрял само за почивка там, но като не можехме да се разберем заради различията в езиците пропуснахме шанса да стигнем до Русе. В момента, в който бяхме на Гурково разрах, че тук може и дни да седим. Преди нас имаше 3-ма стопаджии, които явно чакаха от много време. Опитващи се да стопираме и малкото коли, които минаваха, отчаянието ни завзе и решихме да проверим дали има някакъв рейс или влак, с който да стигнем до Велико Търново. Рейса се оказа, че я дойде, я не дойде. Затова решихме да си пробваме късмета на изхода на селото. Трябваше да преминем целия проход на републиката, който беше бая път. Чакайки измежду тировете, спрели за почивка, отчаянието все повече започваше да расте. Но и тук пак имахме дивия късмет. Спря ни човек с камион, който ни закара до място, откъдето имаше по-голяма възможност да стопираме някой. Междувременно, докато чакахме срещнахме двамата стопаджии, които стопираха по-надолу от нас при Гурково. Пожелаха ни като се върнат нас вече да ни няма и точно в момента, в който зачезнаха от полезрението ни, спря въпросния човек с камиона. Стигнали до връхната точка на прохода на Републиката, спряхме да ядем и в момента, в който излезнахме да стопираме дойде един човек, който сам ни предложи помощта си. Така след около час пътуване стигнахме до Велико Търново. Имаше още двама колоритни шофьори, които внесоха смях и забавлени по пътя ни. Единия беше тираджия, който единствен ни спря без дори и да сме го стопирали. Оказа се българин и лафчето с него беше много добро, но за жалост пътят ни беше малко и не можахме да контактуваме повече време с него.
      
























             И така краят на нашето пътуване на стоп беше на 19-ти вечерта. Искам да благодаря на всички хора, които ни спряха. А на тези,които ни махаха и и ни задминаваха с бясна скорост пожелавам някой ден да им потрябва да се придвижат по този начи и да видят какво е.
Изглед от Велико Търново
video










video



Изглед от тира, който ни качи.