Из Лакатник и Ръджишката пещера
Влакът спря точно в 15.49 на гара Лакатник. Слезнахме, знаейки, че ни остава още малко до мястото, на което щяхме да опънем своя лагер. Времето беше тежко и задъшно като преди дъжд. Но това не можеше да ни спре. Изкачването като цяло не беше много. Решихме да лагеруваме на Ръджишката пещера, защото там имахме подслон и дърва за огън. Проблем беше само водата. Но и с нея можехме да се справим. Пътеката, по която се стигаше дотам не беше утъпквана отдавна. Тясна, на места стръмна, почти отвесна тя ни отвеждаше направо горе. А гледката към върховете на заплашителните скали ни откриваха един кръст в чест на загиналите алпинисти, един паметник, построен в чест на загиналите септемврийци и един, както Любо се изрази, паметник на телекомуникацията. И трите бяха разположени на три върха. Погледът нагоре срещаше скали и пак скали. Странно как алпинистите могат да покоряват такива места. По пътеката видяхме змия и различни видове гущери. Растителността беше гъста, въпреки че не се различаваха интересни видове. Първата ни по-голяма спирка за почивка беше под едни скали, на които беше кацнала къщичка, направена от и за алпинистите. Задаваше се буря и небето, събрано с тази гледка, предразполагаше да се направят страхотни снимки. Така и направих. Почивката ни беше кратка, защото всеки момент щеше да завали, а да се измокрим точно, когато сме най-близо до целта, означаваше да настинем, а това не ни се нравеше. С по-бърза крачка не след дълго стигнахме заслона ни за вечерта - Ръджишката пещера. Пред нас се откриваше от една страна панорамна гледка на с. гара Лакатник, а от друга на тунелите на пещерата, от които само 1 не беше със задънен край. Любо знаеше тази местност и беше обхождал пещерата много пъти. Имаше намерението и двамата да я обходим. Страхът от тъмното в мен обаче ни попречи да осъществим тази идея. Както и да е ...престраших се само да влезнем малко по-навътре. След като поотпочинахме решихме да съберем дърва за огъня. Събрахме такива точно преди да почне да вали. Хубавото беше, че всички бяха сухи, но лошото, че имахме само 1 запалка, с която запалването на огъня се оказа нелека задача. Като за I-ви по-далечен и голям трип да забравим само кибрит си беше чисто постижение. След 15-минутно мълчание в опити да запалим огън-успяхме. И по-точно Любо успя, а казваше, че това не му е силна страна. Огънят не беше толкова за отопление, колкото да си направим вечеря. А когато тя стана вече беше тъмно и се виждаше само нашия огън и светлините, идващи откъм селото. Романтиката ни обвзе. Дори и да бяхме изморени не можехме да отречем, че това място беше изключително. След дълги приказки до 2 през нощта решихме, че е време за сън. Все пак трябваше да станем в 5, за да отидем до лагера на реката. Сънят възстановява, но само ако е 8-9 часа. Планът ни да станем в 5 се осуети от желанието ни за сън и умората от предишния ден. Спахме до 12. След това събрахме всичко що имахме и потеглихме за надолу. До реката стигнахме изключително бързо. Любо ме заведе на място, на което човек или трябва да се диви или да се поклони. Отново скали оформили ниша, но покрай тази ниша минаваше р. Петреница. Гладките и камъни, малките водопадчета, които правеше и неустоимата и чистота бяха белези, че тук хората няха рядкост. Успяхме да си направим ритуално първо къпане във водите и. Въпреки че водата беше още студена, а слънцето ту се показваше, ту скриваше, почувствахме облекчение и освежаваща сила.
Постояхме малко и си затръгвахме. Беше ни тъжно, че напускаме това красиво място, но утехата беше в това, че пак ще се върнем. Върнахме се в сивотата на града с влака, който се движеше по-бързо, като че ли разбираше, че софианци "искат" да си отидат в София.
Няма коментари:
Публикуване на коментар