28.09.2011 г.

17.09.2011 Малък преход до Камен дел

    Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

       Няколко дена преди да направим това приятно преходче по Витоша към непознатия в.Камен дел, който се вижда от София, си говорехме за това как да уплътним предстоящия съботен ден. Измислихме маршрута и без много колебания на 17.09. към 10 часа сутринта вече бяхме на спирката на рейс 64 в посока кв.Бояна. 
       Маршрутът до в.Камен дел (1862м.) е много неясен и информацията, която проучихме беше главно от пътеписи на други хора за това място. И така ние започнахме изкачването от пътя за Боянския водопад, който се намира в непосредствена близост до квартала. Минава се както се знае в гора, приятна и сенчеста. И въпреки че времето беше леко облачно, то все пак беше доста топло за сезона. Пътеката си е както винаги същата - трябва да се внимава, защото на места има малко по-стръмни участъци, по които трябва малко повече внимание. За около час и половина с добро темпо се стига и до самия водопад. За него няма да говоря много освен само да кажа, че е хубаво поне софиянците да видят каква красота се крие в полите на Витоша. 15-метровия водопад беше пълноводен въпреки сушата и по-рано сутринта предлага една приятна гледка. Казвам по-рано, защото в почивните дни много хора идват да го видят и околността буквално се превръща в магистрала за хора. За наше щастие днешния ден беше работен и почти не срещнахме хора. 







      Не стояхме дълго време там, защото ни оставаше още път, който не знаехме колко дълго време ще ни отнеме и за това продължихме. Малко встрани от водопада пътеката продължава и става още по-приятна. Това беше хубавото и на целия маршрут, защото беше много лек, с изключение на изкачването до Боянския водопад, а и на места доста живописен. По тази пътека се продължава нагоре към х.Есперанто, намираща се горе-долу на половин час стегнато темпо. Хижата беше затоврена, както и повечето хижи, през които минахме този ден. Човек много-много не трябва да разчита на това, че ще намери винаги отворено място в планината, където да хапне нещо или да преспи там. След х.Есперанто на около 5 мин. път се стига до следващата хижа Камен дел, която беше отворена. Там починахме няколко минути и продължихме по пътеката към х.Тинтява. Тази хожа беше в ремонт, но предтсавлява огромна сграда, която въобще не седи като хижа, а по-скоро като някой блок. Оттук се тръгва по пътеката нагоре като се минава през много малинови храсти, заради които трябваше да спираме на всяка 1 крачка.






















       Продължавайки по тази пътека, не след дълго се излиза от гората и се стига до плато, от което ясно се вижда в.Камен дел. Оттам започвт и колците, които стигат до х.Алеко. За 10-ина минути се стига до разклонението за върха, което отдалече изглежда, че няма пътека, но не е така. Вече качили се на Камен дел видяхме в ниското цяла София, както и в.Голям Резен в далечината. Слънцето не печеше и беше много притяно да поседиш на каменния връх, гледайки онези в ниското, които предпочитат да седят ам, отколкото да подишат малко чист въздух и да се заредят с много красиви гледки, които предлага тази планина. Снимахме, хапнахме и погледахме софиянци в ниското. Седяхме около час на върха и решихме, че е време за слизане. 







    За слизането бяхме единодушни, че ще слезнем през Драгалевци, за да може по пътя да посетим и Драгалевския манастир. И така тръгнахме по коловете и все по равното и маркировката излезнахме на х.Алеко. Оттам пътят за нас беше вече непознат. Точно при началото на оградата, която изниква пред вас преди да стигнете до самата хижа, пътищата се разклоняват и този за Драгалевци тръгва надолу по червена маркировка. В самото начало не го видяхме, но по табелата сочеща наобратно погледнахме по-добре и видяхме разклонението. Минава се през едно много приятно дървено мостче и се влиза в гора. Тази част на Витоша е по-дълга, отколкото при изкачване или слизане от Железница. Тук слизахме поне 3 часа, които накарая ни се видяха доста уморителни. И по този път не видяхме никой освен едно момче, което беше на "лов" за сърни с фотоапарата си. Слизайки оттам по едно време се излиза под драгалевския седалков лифт и не след дълго се прекосява едно шосе. Пътеката продължава само напред през пътя и минава покрай гроба на небезизвестния Бай Кръстю, допринесъл за опознаваме маршрутите по Витоша. След едночасово слизане от тази местност се излиза на кръстопът - единия път продължава към Драгалевци, а другия, падащ се отляво - към манастира. Тръгнахме направо към манастира макар и вече да беше 18 часа и с риск да се прибираме по тъмно. Манастира се намира на около половин час от това разклонение, но уви, когато пристигнахе вече беше затворил и ни отпратиха. Оттам има множество табели, но нито една, кяото да указва пътя към Драгалевци. Мислехме си, че трябва да се връщаме по същия път, когато изведнъж малко по-надолу от манастира видяхме правилната табела. Не след дълго излезнахме в квартала и оттам си хванахме отново автобуса. 











        Равносметката от това преходче беше:6 часа извървяни, страхотни гледки към София от в.Камен дел и една приятна разходка близо до града, но и извън него. Заслужава си човек да посети това място, както и повечето места по Витоша, ако за момента не може да стигне по-далеч.

27.09.2011 г.

24.09-26.09.2011 От Виден до Земен

     Автор:Любомир Монов
Снимки:Любомир Монов

       Има една планина в България, малко известна и почти непосещавана на фона на високите ни планини. Тя е мъник, но все пак, въпреки че повечето хора незаслужено я пренебрегват, тя има какво да покаже, крие много неща стига човек да иска да ги намери и преоткрие. Информацията за нея е оскъдна и за това пътуване я събирах на части от различни места в интернет. Тази планина се нарича Конявска, разположена е в югозападна България с най-висока точка връх Виден (1487 м), на който има разположена телевизионна кула. Планината се състои от няколко дяла. В това пътешествие изпитах големи затруднения от една страна, че човекът на когото най-мнoгo мога да разчитам, моята половинка, беше болна и ми се наложи да търся друг спътник за похода. Както може да се предположи не ми беше лесно и дните преди да замина бяха пълни с неуредици и неудачи . В крайна сметка моят късмет отново проработи и си намерих спътник и то не един ами цели трима.
       Моят план беше като за начало да изкачим връх Виден, след което да се спуснем в каньона на пресъхналата река Шегава, пълен с причудливи скални образувания и да посетим средновековните църкви в района на село Раждавица, разположено в края на живописния Земенски пролом, а оттам пеша през пролома   до град Земен и земенския манастир. На 24 септември ,събота денят на нашето тръгване се групирахме  по двойки за стопа с намерение да се чакаме на изходната точка за изкачване на връх Виден - Конявския проход местността Стражата. въпреки късния ни обеден старт доста бързо стигнахме и потеглихме нагоре към Виден.Пътят до него не е много и при добро темпо за около час и половина може да се стигне, когато се качихме горе слънцето вече беше започнало да залязва и това допринесе за някои добри кадри, уловени от моя фотоапарат. Гледката отгоре си заслужава, неслучайно върха е наречен Виден - вижда се навсякъде. След като си направихме малка обща фотосесия на върха решихме, че е време да слизаме заради пронизващия леден вятър, който духаше горе на билото и да потърсим място долу в горите на завет да опънем първия лагер.След кратко слизане влязохме в горския пояс и намерихме много приятно заслонче с пейки , маси и огнище и решихме там да бъде нашия дом  за вечерта. Вечерта мина спокойно и си легнахме рано, тъй като бях обещал на всички да ги дигна рано на крак в шест и половина сутринта.
 
















          На другия ден (неделя) след кратката закуска тръгнахме надолу в посока село Буново, откъдето щеше да започне нашата разходка по каньона на пресъхналата река Шегава. Стигайки в селото разбрахме къде трябва да хванем пътя в коритото на реката обаче за зла участ малко се объркахме и това ни вкара в един ужасно трънлив и гъст храсталак, но въпреки това хванахме верния път и започна слизането ни в каньона на реката, която тече само, когато се топят снеговете или при проливни дъждове, тъй като района е карстов през повечето време тя тече под земята. Впечатления ми от каньона са, че той е едно изключително дело на природата и в частност на ерозията от водата и вятъра, която е изваяла живописни скали, скални игли, зъбери, ниши и пещери. Нашата следваща цел беше село Раждавица, което се намира в края на каньона като се тръгва от село  Буново.

















         Тук за съжаление се разделихме с двама от нашите спътници, които трябваше да се прибират и останахме само двама, но въпреки това продължихме напред все така енергични и бодри в търсене на първата средновековна църква ``свети Атанасии``. Не след дълго я намерихме в края на селото в непосредствена близост до Струма. Църквата е с рухнал покрив и от стенописите не е останало нищо, сградата е еднокорабна едноапсидна от периода XVI-XVIII век. След огледа и кратката почивка, която направихме тръгнахме към следващата църква, която според описанията ,които бях свалил от нета е в по-добро състояние и реставрирана. Тук обаче срещнахме пречка - втората църква се намираше от другия бряг на Струма и имахме две възможности или да се връщаме поне половин час до моста над реката, или да я прегазим. Типично в наш стил ние избрахме варианта да я прегазим като намерихме едно по-плитко място и си накичихме обувките по раниците и тръгнахме. Въпреки че беше плитко, течението беше силно и камъните хлъзгави, но щеките, които аз смятах за безполезен атрибут, свършиха чудесна работа както за реката, така и за местата, където слизахме и имаше сипеи и стръмни изкачвания.След речното ни премеждие и малко объркване на пътя намерихме и втората църква ``Света Богородица``, която също е с широка датировка XII-XVI век. Тя представлява еднокорабна едноапсидна постройка с изцяло реставриран покрив, а отвътре са запазени отделни фрагменти от стенописите. С тази църква завърши заплануваното за деня и тъй като времето беше напреднало и беше почнало да се стъмва решихме да потърсим мястото за втория лагер. Тук вече посоката ни беше ясна - по пътечките, покрай линията на влака като междувпрочем вече се беше стъмнило и се движехме на челници. Минахме през девети тунел на жп. линията и случайно попаднахме на място с изградена чешмичка и плоча указваща, че тук в продължение на 5 години е живял Свети Иван Рилски. Тази находка ни дойде доста неочаквано, но и там поседнахме за малко.След това местенце решихме да походим още малко покрай релсите и в крайна сметка до осмия тунел на линията намерихме едно огнище и пейка и решихме там да опънем лагера.Последния влак мина към 11 вечерта и до сутринта спахме необезпокоявани.
















         Утрото беше отново слънчево и бодро, а ние навлизахме във финалните етапи на пътешествието. Оставаше ни само да посетим  красивия 53 метров водопад Полска Скакавица.Той се намира между петия и шестия тунел на линията, на спирка Скакавица. Водопада е изключително красив и което ни учуди беше пълноводен въпреки сушата и топлото време напоследък, изкачването е малко по-стръмно, но не невъзможно. Интересното тук е, че водата се разбива на няколко тераси, а ако човек се престраши да иде точно до водопада ще види един зелен рай - камъни обрасли с мъх и меки форми, полирани от водата.Поредното място, на което се получиха супер красивите снимки и даже ми се доиска, ако можех там някъде срещу водопада да си опъна трети лагер, но времето ни притискаше и трябваше да вървим напред по пътя.Заключителните фази започваха. Тръгнахме по пътеките и през тунелите на пролома като се любувахме на скалите и формите, които ни обграждаха от двете страни удивителни скални кули,ритли и живописни скали, които едва ли човек може да разгледа подробно от прозореца на бързопреминаващия влак.По пътищата, по които вървяхме не срещнахме хора, сякаш всичко беше спряло в този затънтен край само от време на време се разминавахме с някой влак и удивените лица на хората отвътре.Както се казва всичко хубаво си има край и скоро излязохме в град Земен и бързо намерихме Земенския манастир, който се оказа музей- филиал на историческия. Денят беше понеделник 26 септември и както се оказа последния понеделник на месеца, музея е безплатен.Манастира е основан през 11 век, а най-забележителна постройка е църквата, която  в архитектурно отношение е уникален за България и Балканите представител на кръстокуполната архитектура.Отвътре са запазени голяма част от стенописите, които са изключително ценни. След като си щракнахме едни от последните снимки на това място с моя другар хванахме пътя към София, където стигнахме удивително бързо и същата вечер вече свалях снимките от пътешествието. С това приключва моя разказ за тази ``скучна` и пренебрегвана планина, но определено бих се върнал там отново.
                                      












































А ето и малко полезна информация: карти плюс кратко описание.
                    До в. Виден, Конявска планина, се стига като се хване отбивка за телевизионната кула, която е на 4км. от пътя. Телевизионната кула е на север от върха като до нея има асфалтов път. Преходът е много лек и приятен.           

                                        
След това е маршрутът от с.Буново до Раждавица, който път е много живописен и интересен. 


    И най-накрая е последната част от маршрута: от Раждавица до Земен, където вече се излиза и на Земенския манастир. Тук е и може би най-интересния участък, защото се минава през тунели на влака и изживяването си струва всяка пролята капка пот по челото от тежкия товар и изморителното ходене.