24.05.2010 г.

12-13.05.2010 Еднодневен трип до Скакля и Лакатник

                                                                   Част 1
                        
                                               Нагоре по Вазовата екопътека 

         Първият ми път. Първият ми трип до по-далечна дестинация беше решен 2 дена преди да го осъществим. А тези 2 дена минаха неусетно в подготовка и в очакване да дойде датата 12.05.2010 г. И ето тя дойде. 
         Рано сутринта, някъде към 7 без нещо потеглихме за централната жп гара. Това беше по-голямото ми пътуване някъде извън София и с някой, с когото споделях тези идеи, а той ги осъществяваше - Любо. Затова и бяхме само двамата, за да се насладим по-добре на гледките, които ни предстояха. Не липсваха и приключения по пътя ни до гара Бов. За малко да изпуснем влака, но пъргавината в 7.30 ч. сутринта ни помогна и го хванахме. Запъхтяни, но и удовлетворени, че успяхме да се качим на ранния влак, защото иначе ни очакваше двучасово чакане на гара София. Във влака не липсваха остроумните ни закачки, както и насладата от тракащите колела, които ни отвеждаха далеч от сивотата на града, за да ни захвърлят в бурния и див живот на природата. След около час пътуване стигнахме до гара Бов. Времето беше намръщено и сиво и затова не успяхме да се насладим напълно на гледката, която се откри пред нас като слезнахме от влака. Самото село се намира в подножието на Искърското дефиле. Можете да си представите каква беше гледката. Величествени скали, тътена на буйната р.Искър и накацалите като птички къщи. Въпреки лошото време не се отказахме да направим нашия трип. По едно време в главите ни се зададе въпросът дали сме единствените луди, които предприемат изкачвания в такова намусено време. И отговорът беше - да. Но това беше само за някаква малка част от времето, в което изминахме пътя от гарата до началото на Вазовата екопътека. И тогава дъждът съвсем спря, а слънцето успя да си пробие път измежду сивите облаци и ни огря. Тогава почувствахме свежестта и истинското удовлетворение, което ни очакваше по екопътеката до водопада Скакля. След дъжд, като че ли природата се буди за нов живот. Ние видяхме и срещнахме този нов живот с дъждовниците, които бяха наизлизали да си поемат от спокойствието, което цареше. Дъждовниците или както ги наричат повечето хора - саламандри, са земноводни, които или живеят във вода, или в близост до такава, или са напълно сухоземни. Екземплярите, които срещнахме бяха само около 20-ина см. Първоначалния им вид стресна мен, но при повторния им оглед виждаш, че това са създания, които също дишат, усещат и живеят като теб. Странно беше, че никъде не видяхме гъби. Може би местността на Вазовата екопътека, както и целият този район по Искърското дефиле не предразполагаше поникването на гъби. Вазовата екопътека свързва, като че ли гара Бов със Скакля, друг природен феномен. Чак сега разбрах защо Вазов е бил вдъхновен за разказ като "Дядо Йоцо гледа". Та красотата, която се откриваше беше от един друг свят. Пътеката утъпкана, но заличена от времето. Гледката - приказна. Шумът на водопада отваря сетивата за нови приключения, а мирисът на гора след дъжд може да задоволи и най-претенциозния "гостенин" на това място. Вълшебно. Това е думата, с която описвам неземната красота на екопътеката и водопада.
         Може би, защото за 1-ви път посещавах това място, а може би и заради 1-вия път, в който присъствах на една уникална гледка, може би и заради други фактори, но знам, че и да се върна пак там отново ще гледам с удивление и нестихващо търпение да измина целия този път. Този водопад беше особен, див. Въпреки височината си от около 120 м. този водопад беше тих и навяваше спокойствие. Разделен на 3 скока, най-дългият от които цели 85 м. той внушаваше и величие. Застанал пред него човек трябва и се запитваше колко ли природата е по-могъща от него. Междувременно, за да стигнем началото му, което е на върха на с.Заселене се минава и под самият водопад. Усещането на бучащата вода, която се разпръсква във въздуха, носи и прохлада, и щастие. Да видиш една такава красота в живота си е цяло достойнство. След преминаването под водопада Вазовата екопътека продължаваше с малко по-големи стръмнини нагоре. А горе ни очакваха поляни и едни прекрасни беседки, в които всеки пътник дошъл дотук може да се наслади на панорамната гледка, която се откриваше. Заради тази гледка си заслужаваше дори и в лошо време да тръгнеш. Няма нищо по-хубаво от умора, дошла от усилията и желанията на любителите туристи. Умора, която носи в себе си искрица заря, която се възпламенява при вида на красивото. Почивката ни там горе, над водопада, беше 1 час. Час, който беше безкраен. Но и безкрайността понякога има своя край. И той настъпи, когато продължихме напред. Защото истинската ни цел беше Лакатник.
          Пътят, който си бяхме начертали в умовете трябваше да мине през Скакля до Лакатник пеша. Там някъде имаше пътека, която свързваше двете кътчета, но така и не успяхме да я открием. Може би заради хорските приумици, които смятаха, че да се помогне на пътешественик на непознато място е подигравка. След дълго ходене по запустяло шосе излезнахме от с. Заселене, а път така и не се виждаше наблизо. Упътванията на рибари дошли от местността по-скоро бяха упрек към самите нас как така сме се ослемили да тръгнем из Лакатнишкия окръг. Но да не пълня излишно нашия дневник с тези дребни случки. Продължихме още малко да вървим и решихме, че някой друг път ще намерим пътеката, свързваща двете местности. Очакваше ни същия път, който бяхме изминали сутринта. Но тогава на шосето се появи кола. Решихме да стопираме и да видим какво ще стане. Все пак нищо не губехме. Качиха ни. Колата беше малка, но за сметка на това жената, която ни качи беше с голямо сърце. Говорихме по целия път обратно до отправната ни точка или малко по-далеч от нея. Стигнахме до Церово много бързо, защото само до там можеха да ни откарат. Но и това беше нещо. На слизане жената ни подари пита домашен кашкавал. По-късно, когато го опитахме не бях яла такъв вкусен кашкавал от много време. Това доказа, че все още има добри хора. Извървяхме пътя от Церово до Бов пеша. Опитахме се да стопираме, но никой не понечи да спре. И все пак, добре че пътят не беше много. Стигнахме до гара Бов като преминахме по жп релсите. Влакове не минаха. Малко уморени от това приключение седнахме да чакаме влака до нашата заветна цел - Лакатник. С приказки на гарата времето отлетя като птица. Когато влакът дойде вече нямахме търпение да слезнем на гара Лакатник. Сърцата ни тъптяха устремено. На Любо, защото се връщаше на любимо място, а на мен, защото щях да се изправя очи в очи с дивото и същевременно красиво скално място. 10 мин. път с влак. Толкова малко, когато се придвижваш на колела. Приключението ни тепърва започваше...

                                                                              










                                                                                        


































Няма коментари:

Публикуване на коментар