24.07.2011 г.

14-16.07.2011 По Пирин и изкачване на в.Вихрен(2914м.)


  Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

      Денят беше от поредицата горещи дни, очакващи се през този месец. Това обаче не ни попречи да тръгнем рано сутринта на 14.07 към Пирин и по-точно към нашия планиран поход, който обаче не успя да се завърши. Пирин ни беше цел още от миналата година, но тогава не ни стигна времето за нея. За това сега бяхме много щастливи, че най-накрая ще я посетим и ще изкачим първенеца и - в.Вихрен.
        И така към 10 часа вече бяхме на изхода на София, а за около 2 часа и половина вече се намирахме в курортното селище Банско. Оттам започна и нашето двудневно приключение. За цел си бяхме поставили да тръгнем от Банско, като преминем през в.Вихрен и слезнем през х.Яне Сандански, намираща се на 18 км. от гр.Сандански. В последствие обаче жегата малко промени плановете ни. Впечатленията ни за Банско бяха просто покъртителни. Хотели до хотели, които дори и през зимата не се пълнят, всичко асфалтирано, а хора липсваха. За стигане до началото на националния парк Пирин трябва да се минат всички хотели на курорта и чак тогава в далечината се забелязва асфалтиран път с много зеленина покрай него. Тръгнали по пътя и следящи жълтата маркировка лека-полека започнахме да се изкачваме. Беше 14 часа на обяд, а така хубаво напичаше, че силите ни се изсмукваха лека-полека. За около час се изкачихме до място, на което пътят свършваше в един хотел. Учудени ние потърсихме хора, които да ни обяснят накъде да тръгнем. След като разбрахме, че трябва да се връщаме поне 1 км.  и, че пътят е някъде при една отбивка, която се намира около т.н. място за пикник ние не бяхме очаровани. Отстрани на пътя се виеше и една ски-писта, която се оказа и нашият маршрут за достигане до Бъндеришка поляна. Може би в по-хладно време се стига за около час до нея, но на жегата, която ни съпътстваше трябваше да спираме на 10 мин. Ако човек не знае накъде да тръгне и, че маркировката продължава по тази писта, то може доста да се обърка. А БТС пак не са си свършили работата добре, ужким всичко беше маркирано и с табели, а то маркировката на места се губеше и никъде не бе упоменато, че пътеката за "пешеходци" минава по тази ски-писта. Но както и да е. С доста мъки стигнахме Бъндеришка поляна, на която заварихме асфалт и ни помен от поляна. Да, нагоре се извисяваше лифт почти до в.Тодорка, навсякъде имаше заведения и асфалт. Както и да е, там видяхме двама души, които попитахме накъде да продължим за х.Бъндерица, намираща се на 30 мин път от мястото, на което бяхме. В крайна сметка към края на деня вече се движехме по една страхотна горска пътека, която беше осеяна с цветя и дървета, а не след дълго излезнахме и на водопада Бъндеришки скок, висок 11м. , но трудно достъпен поради височината, която се спускаше отвесно до него. Това не ни попречи да се поприближим и да го снимаме. По пътя към х.Бъндерица видяхме две великолепни места за палтки, които въпреки близостта до пътеката бяха много приятни с изключение на комарите, които така хапеха. Бързичко излезнахме на х.Бъндерица откъдето тръгнахме отново по асфалтовия път и стигнахме до Байкушевата мура, дърво от вид черна мура, на възраст 1300 години. Малко в страни от него се намира и паметник на 3-ма загинали алпинисти. След като разгледахме и се докоснахме до вековната история на това иголистно дърво, ние заслизахме и започнахме да си търсим място за лагера. Намерихме идеалното място близо до реката и далече от пътя, в ниското някъде по средата между двете хижи. Така набързо опънахме палатката и легнахме да спим, защото на следващия ден ни чакаше път и доста изкачване.







































































На сутринта бяхме посрещнати от топлите лъчи на слънцето. Станахме към 7.30 и след закуска поехме към х.Вихрен. Мислехме си там да закусим повече, защото все още бяхме по плана да слезнем през х.Яне Сандански. Та, достигнали хижата разбрахме, че поради конфлик между хижарите не се предлага нищо за ядене, а как добре щеше да ни дойде една топла супа преди да продължим по пътя нагоре. След като напълнихме вода по шишетата и малко отпочинахме започнахме да се изкачваме нагоре към целта - в.Вихрен. Беше около 9.30, когато тръгнахме нагоре, а слънцето вече печеше доста силно. Нагоре пътеката става много приятна, ако не пече така. Маркировката до върха е червена, а табели има много. Сред клековете и камъните по някое време се излиза на открито място, от което може да се хване и път към местността Казана и оттам да се изкачи върха. Проблемът е, че пътеката оттам е по-стръмна и трябва да си почти без багаж, а за нас това беше неизпълнимо. След изкачването, което беше доста рязко и дълго стигнахме до Премката, от която започваше същинската част - изкачването на върха. Отначало, по-отдолу не може да се познае добре, но с напредване на изкачването силуетът на Вихрен започва да става такъв, какъвто сме го виждали по снимките. Наистина приличащ на пирамида, отколкото на връх, обрасъл с ниска растителност и много камъни. Това беше вече същинската част. Изтощени от жегата стигнахме до заключението, че ще слезнем през Банско и така имахме много време да изкачим върха и да постоим на него. Към 13,30 вече бяхме на него, а гледките, които се разкриваха бяха страхотни. Интересно беше, че от едната страна на върха се спускаше доста силна мъгла, а от другата - към Тодорка, беше много ясно. Това не ни попречи да видим Казана, някои езера, но на юг нямахме никаква видимост. В далечината се мярна и Кончето с неговите стръмни склонове, а пред нас се извисяваше и Кутело, който е вторият по височина връх в Пирин след Вихрен. Хубаво беше да видим тези гледки, защото наистина остават за цял живот. Но наистина най-рано сутринта е най-добре да се изкачват върхове, защото тогава небето е най-ясно и гледките са още по-зашеметяващи. Стояхме на върха сигурно час и половина и снимахме ли, пирамидка ли си направихме, какво ли не и най-накрая към 15 часа решихме, че е време да слизаме, за да нарамим отново раниците, които изоставихме по пътя. 



                                                                  Х.Вихрен (1950м.) 



               
                                   










Пиринска злолетица, един
от ендемичните видове.















             Забравих да спомена, че по по-лекия път, през който ние минахме, не видяхме никъде еделвайси, но разбрахме, че се срещат по пътеката минаваща през Казана. Така че за любителите на флората - там може да се мерне това цвете, което се оказа, че го има и по Стара планина. Слизането надолу беше по-трудничко, защото наистина пътят е стръмен и камъните се хлъзгат, а и маркировката се губи и трябва да следиш горе-долу за нея, за да не се отклониш много. Слезнахме за около 20-ина минути. Туристи занагоре вече не минаваха, но имаше такива, които слизаха. Долу мъгла нямаше, времето беше ясно и ние се обърнахме към Вихрен, който вече тънеше в мъглата и почти не се виждаше. Слизахме бързо, но разстоянието ни се виждаше доста голямо. Бяхме наполовина доволни, защото планът не се изпълни докрай, но за в бъдеще ще го имаме в предвид. По пътя надолу снимахме много цветя, които повечето бяха ендемити, а с красотата си могат да задминат и чувството на човек, че не е успял да види еделвайса. Стигнали при отправната точка - х.Вихрен, ние решихме, че ще ядем в Бъндерица, където ни направиха такъв вкусен смилянски боб, който в града не може да се направи никога. Изпихме и по 1 чай и потеглихме по пътеката, от която бяхме дошли преди ден. Там, на едно от местата опънахме и втория лагер и към 22 часа вече бяхме заспали.



















                                                 Дребна камбанка - също ендемичен вид

        На следващата сутрин си позволихме да поспим до към 8 часа. Станахме, наядохме се и лека-полека затръгвахме по пътя надолу. Слънцето още не се бе вдигнало и сега пътят през ски-пистата беше малко по-лек с изключение на това, че много си натоварихме краката при слизането. Обръщайки се назад видяхме за последно Вихрен, който се извисяваше над всички със своите скалисти склонове. След час и половина стръмно слизане най-накрая излезнахме на пътя, който извежда в Банско. Оттам по жегата се запътихме към изхода на града и за 4 часа се прибрахме в София. Прибра ли се започнахме да обсъждаме коя планина е по-красива и живописна и еднозначно стигнахме до заключението, че това бе Рила. Да, в Пирин, можеш да се налюбуваш на много гора и скали, както и на цветя, но някакси пътеката до Бъндеришка поляна да е ски-писта - не. Пирин е очарователен със своите склонове, изваяни като някакви огромни ръци с вени от прокараните през гората просеки. Ние ще се върнем пак там, но някакси Рила ще остане планината, която наистина е дълбоко закоренена в сърцата ни.