25.05.2010 Мало Бучино - Бонсови поляни

           След деня на празника на българската писменост и култура не можехме да си представим, че пак ще приключенстваме. Идеята беше само за разходка из тучните поляни на Мало Бучино. Впоследствие обаче това се оказа и преход.

           Тръгнахме от София сравнително късно - към 13.30 на обяд. Удобството беше, че до там имаше градски транспорт, който макар и бавно ни закара точно до исканото от нас място. Слезнахме на Мало Бучино към 14.30. Бяхме отново двама - аз и Любо. Трябваше да е разходка. Превърна се в приключение. За да стигнем до пътеката, по която трябва да се навлезе в красивите гори трябваше първо да минем през селото. Странно беше, че то е близо до София, но няма нищо градско у него, а напротив - чувстваш се все едно си много далеч от града. Усещаше се чистият въсдух. Усещаше се и тишината, и спокойствието. Тук всичко вървеше на бавен ход. Дори тишината беше някакси забавена, за да успееш да и се насладиш максимално. След като преминахме през една част от селото, пътят от асфалтов се превърна в черен. Отначало калта, която ни посрещна за малко да осуети малкия ни поход. Но така и така бяхме тръгнали вече, нямаше връщане назад. Понеже беше валяло съвсем скоро пътеката беше станала на кална маса, в която лесно можеше да затънеш. Тук идва момента, в който да отбележа, че след дъжд винаги трябва да си подготвен за по-трудни ситуации. А ние не бяхме много добре подготвени. Изкаляхме се, но и в това имаше някакъв чар. След кратко ходене видяхме маркировка и табели, които сочеха към местността Бонсови поляни в Люлин планина. След кратък разговор решихме да намерим пътеката и да стигнем направо там. Уви калта беше навсякъде и на места беше трудно за придвижване. Не след дълго излезнахме на широки поляни и взехме пътят за към Бонсови поляни. И този път не беше по-различен - кален и мокър. Високите иголистни дървета не позволяваха слънцето да навлезе в тези местности. По пътя минахме край заслон и параклис. Бяха здрави и приветстваха гостите си. Нямахме много време да отделим и затова продължихме. Не след дълго излезнахме на шосе. Минахме и покрай манастир св. св. Кирил и Методий. Представляваше малка, сравнение с другите манастири, сграда. Ходенето ни продължи още 30 мин. и изезнахме на Бонсови поляни. Хоря нямаше, а пред нас беше гледката на огромните зелени поляни. След почивката и насладата от този лек делничен трип затръгнахме обратно към София. Останаха ни само няколко снимки и впечатленията в главите ни. 

12-13.05.2010 Еднодневен трип до Скакля и Лакатник

                                                                 Част 2


                                  Из Лакатник и Ръджишката пещера

        Влакът спря точно в 15.49 на гара Лакатник. Слезнахме, знаейки, че ни остава още малко до мястото, на което щяхме да опънем своя лагер. Времето беше тежко и задъшно като преди дъжд. Но това не можеше да ни спре. Изкачването като цяло не беше много. Решихме да лагеруваме на Ръджишката пещера, защото там имахме подслон и дърва за огън. Проблем беше само водата. Но и с нея можехме да се справим. Пътеката, по която се стигаше дотам не беше утъпквана отдавна. Тясна, на места стръмна, почти отвесна тя ни отвеждаше направо горе. А гледката към върховете на заплашителните скали ни откриваха един кръст в чест на загиналите алпинисти, един паметник, построен в чест на загиналите септемврийци и един, както Любо се изрази, паметник на телекомуникацията. И трите бяха разположени на три върха. Погледът нагоре срещаше скали и пак скали. Странно как алпинистите могат да покоряват такива места. По пътеката видяхме змия и различни видове гущери. Растителността беше гъста, въпреки че не се различаваха интересни видове. Първата ни по-голяма спирка за почивка беше под едни скали, на които беше кацнала къщичка, направена от и за алпинистите. Задаваше се буря и небето, събрано с тази гледка, предразполагаше да се направят страхотни снимки. Така и направих. Почивката ни беше кратка, защото всеки момент щеше да завали, а да се измокрим точно, когато сме най-близо до целта, означаваше да настинем, а това не ни се нравеше. 

       С по-бърза крачка не след дълго стигнахме заслона ни за вечерта - Ръджишката пещера. Пред нас се откриваше от една страна панорамна гледка на с. гара Лакатник, а от друга на тунелите на пещерата, от които само 1 не беше със задънен край. Любо знаеше тази местност и беше обхождал пещерата много пъти. Имаше намерението и двамата да я обходим. Страхът от тъмното в мен обаче ни попречи да осъществим тази идея. Както и да е ...престраших се само да влезнем малко по-навътре. След като поотпочинахме решихме да съберем дърва за огъня. Събрахме такива точно преди да почне да вали. Хубавото беше, че всички бяха сухи, но лошото, че имахме само 1 запалка, с която запалването на огъня се оказа нелека задача. Като за I-ви по-далечен и голям трип да забравим само кибрит си беше чисто постижение. След 15-минутно мълчание в опити да запалим огън-успяхме. И по-точно Любо успя, а казваше, че това не му е силна страна. Огънят не беше толкова за отопление, колкото да си направим вечеря. А когато тя стана вече беше тъмно и се виждаше само нашия огън и светлините, идващи откъм селото. Романтиката ни обвзе. Дори и да бяхме изморени не можехме да отречем, че това място беше изключително. След дълги приказки до 2 през нощта  решихме, че е време за сън. Все пак трябваше да станем в 5, за да отидем до лагера на реката. Сънят възстановява, но само ако е 8-9 часа. Планът ни да станем в 5 се осуети от желанието ни за сън и умората от предишния ден. Спахме до 12. След това събрахме всичко що имахме и потеглихме за надолу. До реката стигнахме изключително бързо. Любо ме заведе на място, на което човек или трябва да се диви или да се поклони. Отново скали оформили ниша, но покрай тази ниша минаваше р. Петреница. Гладките и камъни, малките водопадчета, които правеше и неустоимата и чистота бяха белези, че тук хората няха рядкост. Успяхме да си направим ритуално първо къпане във водите и. Въпреки че водата беше още студена, а слънцето ту се показваше, ту скриваше, почувствахме облекчение и освежаваща сила. 

        Постояхме малко и си затръгвахме. Беше ни тъжно, че напускаме това красиво място, но утехата беше в това, че пак ще се върнем. Върнахме се в сивотата на града с влака, който се движеше по-бързо, като че ли разбираше, че софианци "искат" да си отидат в София.

12-13.05.2010 Еднодневен трип до Скакля и Лакатник

                                                                   Част 1
                        

                                               Нагоре по Вазовата екопътека 

         Първият ми път. Първият ми трип до по-далечна дестинация беше решен 2 дена преди да го осъществим. А тези 2 дена минаха неусетно в подготовка и в очакване да дойде датата 12.05.2010 г. И ето тя дойде. 

         Рано сутринта, някъде към 7 без нещо потеглихме за централната жп гара. Това беше по-голямото ми пътуване някъде извън София и с някой, с когото споделях тези идеи, а той ги осъществяваше - Любо. Затова и бяхме само двамата, за да се насладим по-добре на гледките, които ни предстояха. Не липсваха и приключения по пътя ни до гара Бов. За малко да изпуснем влака, но пъргавината в 7.30 ч. сутринта ни помогна и го хванахме. Запъхтяни, но и удовлетворени, че успяхме да се качим на ранния влак, защото иначе ни очакваше двучасово чакане на гара София. Във влака не липсваха остроумните ни закачки, както и насладата от тракащите колела, които ни отвеждаха далеч от сивотата на града, за да ни захвърлят в бурния и див живот на природата. След около час пътуване стигнахме до гара Бов. Времето беше намръщено и сиво и затова не успяхме да се насладим напълно на гледката, която се откри пред нас като слезнахме от влака. Самото село се намира в подножието на Искърското дефиле. Можете да си представите каква беше гледката. Величествени скали, тътена на буйната р.Искър и накацалите като птички къщи. Въпреки лошото време не се отказахме да направим нашия трип. По едно време в главите ни се зададе въпросът дали сме единствените луди, които предприемат изкачвания в такова намусено време. И отговорът беше - да. Но това беше само за някаква малка част от времето, в което изминахме пътя от гарата до началото на Вазовата екопътека. И тогава дъждът съвсем спря, а слънцето успя да си пробие път измежду сивите облаци и ни огря. Тогава почувствахме свежестта и истинското удовлетворение, което ни очакваше по екопътеката до водопада Скакля. След дъжд, като че ли природата се буди за нов живот. Ние видяхме и срещнахме този нов живот с дъждовниците, които бяха наизлизали да си поемат от спокойствието, което цареше. Дъждовниците или както ги наричат повечето хора - саламандри, са земноводни, които или живеят във вода, или в близост до такава, или са напълно сухоземни. Екземплярите, които срещнахме бяха само около 20-ина см. Първоначалния им вид стресна мен, но при повторния им оглед виждаш, че това са създания, които също дишат, усещат и живеят като теб. Странно беше, че никъде не видяхме гъби. Може би местността на Вазовата екопътека, както и целият този район по Искърското дефиле не предразполагаше поникването на гъби. Вазовата екопътека свързва, като че ли гара Бов със Скакля, друг природен феномен. Чак сега разбрах защо Вазов е бил вдъхновен за разказ като "Дядо Йоцо гледа". Та красотата, която се откриваше беше от един друг свят. Пътеката утъпкана, но заличена от времето. Гледката - приказна. Шумът на водопада отваря сетивата за нови приключения, а мирисът на гора след дъжд може да задоволи и най-претенциозния "гостенин" на това място. Вълшебно. Това е думата, с която описвам неземната красота на екопътеката и водопада.

         Може би, защото за 1-ви път посещавах това място, а може би и заради 1-вия път, в който присъствах на една уникална гледка, може би и заради други фактори, но знам, че и да се върна пак там отново ще гледам с удивление и нестихващо търпение да измина целия този път. Този водопад беше особен, див. Въпреки височината си от около 120 м. този водопад беше тих и навяваше спокойствие. Разделен на 3 скока, най-дългият от които цели 85 м. той внушаваше и величие. Застанал пред него човек трябва и се запитваше колко ли природата е по-могъща от него. Междувременно, за да стигнем началото му, което е на върха на с.Заселене се минава и под самият водопад. Усещането на бучащата вода, която се разпръсква във въздуха, носи и прохлада, и щастие. Да видиш една такава красота в живота си е цяло достойнство. След преминаването под водопада Вазовата екопътека продължаваше с малко по-големи стръмнини нагоре. А горе ни очакваха поляни и едни прекрасни беседки, в които всеки пътник дошъл дотук може да се наслади на панорамната гледка, която се откриваше. Заради тази гледка си заслужаваше дори и в лошо време да тръгнеш. Няма нищо по-хубаво от умора, дошла от усилията и желанията на любителите туристи. Умора, която носи в себе си искрица заря, която се възпламенява при вида на красивото. Почивката ни там горе, над водопада, беше 1 час. Час, който беше безкраен. Но и безкрайността понякога има своя край. И той настъпи, когато продължихме напред. Защото истинската ни цел беше Лакатник.

          Пътят, който си бяхме начертали в умовете трябваше да мине през Скакля до Лакатник пеша. Там някъде имаше пътека, която свързваше двете кътчета, но така и не успяхме да я открием. Може би заради хорските приумици, които смятаха, че да се помогне на пътешественик на непознато място е подигравка. След дълго ходене по запустяло шосе излезнахме от с. Заселене, а път така и не се виждаше наблизо. Упътванията на рибари дошли от местността по-скоро бяха упрек към самите нас как така сме се ослемили да тръгнем из Лакатнишкия окръг. Но да не пълня излишно нашия дневник с тези дребни случки. Продължихме още малко да вървим и решихме, че някой друг път ще намерим пътеката, свързваща двете местности. Очакваше ни същия път, който бяхме изминали сутринта. Но тогава на шосето се появи кола. Решихме да стопираме и да видим какво ще стане. Все пак нищо не губехме. Качиха ни. Колата беше малка, но за сметка на това жената, която ни качи беше с голямо сърце. Говорихме по целия път обратно до отправната ни точка или малко по-далеч от нея. Стигнахме до Церово много бързо, защото само до там можеха да ни откарат. Но и това беше нещо. На слизане жената ни подари пита домашен кашкавал. По-късно, когато го опитахме не бях яла такъв вкусен кашкавал от много време. Това доказа, че все още има добри хора. Извървяхме пътя от Церово до Бов пеша. Опитахме се да стопираме, но никой не понечи да спре. И все пак, добре че пътят не беше много. Стигнахме до гара Бов като преминахме по жп релсите. Влакове не минаха. Малко уморени от това приключение седнахме да чакаме влака до нашата заветна цел - Лакатник. С приказки на гарата времето отлетя като птица. Когато влакът дойде вече нямахме търпение да слезнем на гара Лакатник. Сърцата ни тъптяха устремено. На Любо, защото се връщаше на любимо място, а на мен, защото щях да се изправя очи в очи с дивото и същевременно красиво скално място. 10 мин. път с влак. Толкова малко, когато се придвижваш на колела. Приключението ни тепърва започваше...

                                                                              

                                                                                        

1.05.2010 Покорявне на Боянския водопад и малко по-нагоре

          Слънчев и топъл съботен ден. Почивен, както го наричат делничните хора. За нас просто това беше поредният "почивен" ден. Датата е 1.05.2010 г. , ден на труда за трудещите се. За нас поредния празник в иначе делничната обвивка на града. Решението да се изкачим до Боянския водопад бе взето още преди няколко дена. Изненадата беше, че още много хора бяха взели същото решение за съботния ден. Бяхме отново двама - Аз и Любо. Този път не дойдоха други с нас отчасти заради мързела, който беше налегнал абсолютно всички. Но и по-добре, че не дойдоха. Красотата, която се откриваше за очите ни беше само за нас.

           Беше вече около 11 часа, когато стъпихме на Боянска земя. Пътят го знаехме, защото бяхме минали по него и през зимата, когато този час и половинов преход ни се стори като цяла вечност. Сега беше по-леко или поне така изглеждаше в началото. Вече имах тренинг от предишния ни трип, само че той не ми помогна особено много. Още на 10-тата минута ни очакваше първото препятствие. Една рекичка, която свързваше двата бряга посредством 3 наредени стебла от дървета. Но имаше и втори вариант - прескачане от един камък на друг. Аз избрах 3-те стебла, въпреки че опасността да падна беше много голяма. Но толкова много хора вече бяха минали по този път, че той, като че ли беше нещо съвсем нормално и дори не опасно. Минах без да падна, което си беше цяло геройство, имайки предвид, че не бях толкова добре подготвена, а и все още не съм такъв планинар. Моят спътник реши да прескача...и успя.

Продължихме нагоре. Имаше много стръмнини, но и полегати места. Сега, пролетта, беше много по-красиво и зелено, отколкото зимната белота, която ни посрещна тогава. Всичко вече беше започнало нов живот, а ние се впускахме в този нов живот и за няколко часа станахме част от него. Зеленината и ромоленето на реката, която идваше от водопада ни накараха да се вслушаме и вгледаме в себе си, да започнем да мислим с една идея по-спокойно, да останем насаме с мислите си. Това не продължи дълго, защото пътят ставаше по-стръмен и по-труден, а ни трябваше пълно самовглъбение и самоконтрол, за да не се случи нещо. Ще се измъкна за малко от нашите преживявания, за да споделя това, което ми направи голямо впечатление. Гледах малките деца, които безпроблемно и без капка страх се изкачваха, преминаваха през стръмните места с голяма лекота и същевременно с това се и забавляваха. Зачудих се колко незатормозени и колко интуитивно подхождаха и се запитах, а ако имаше съвсем малка капка от тяхното безгрижие и детски усет и у нас колко ли по-лесно щеше да бъде всичко. И така, нека продължа разказа си. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-силно се чуваше тътена от падащата от 15 метра вода на Боянския водопад. Това ни даваше сила да продължаваме. Аз спирах много по-начесто, отколкото моят спътник. Причината бе стръмнината, която на моменти изтощаваше и изстискваше всяка капка кислород от клетките ми. Но имах мотивация и тя ми даваше на моменти сила. Любо бе пребродил много повече места от мен и бе по-опитен, но и това на моменти ми даваше кураж, който заедно с мотивацията ме водеше напред и нагоре. Не след дълго вече бяхме стигнали. Гледката, която беше пред нас изпълни очите и умовете ни с мисълта какво може да сътвори природата. Слънцето вече беше стигнало апогея си и падащата вода беше огряна, като че ли от невидима сила. Всяка капка, всяка пръска, която се спускаше беше съвършена. Пред нас беше Боянският водопад в цялото си величие. Казвам величие, защото в този период от годината той беше най-пълноводен. Красотата, която се откриваше напълни сърцата ни с искрица радост, че все още съществуват природни обекти, недокоснати и все така девствени. Макар че много хора посещаваха това място, то все още беше диво. Диво, защото пътеката, по която се стигаше до него беше направена от хората, но с помощта на природата, диво, защото водата, която се спускаше с такава сила все още носеше чистотата и съвършенството в себе си. Градът беше много далече и тук можеше спокойно да помислиш. Мястото, на което седнахме беше непристъпно за повечето хора, които бяха дошли да се любуват на красотата му. Така че ние можехме да наблюдаваме тях, но те нас малко по-трудно. Водата леко ни пръскаше и като че ли знаеше колко е топло и се опитваше да разхлади всеки, пристъпил нейните по-близки камъни, изрязани островчета и дори под самия водопад хората успяваха да намерят прохлада, но и удоволствие. Починахме си добре, защото ни очакваше още малко път. Интересно беше, че Боянския водопад беше на 1300 метра. Интересно, защото бяхме пак на същата височина, само че на друго красиво място. Природата бе успяла да събере на тази височина много красиви обекти. След почивката продължихме нагоре. Качихме се там, откъдето водопадът носеше своето начало. Иначе казано по-просто на върха му. Отново беше стръмно, но успяхме да го възседнем. Това беше един вид укротяване, успяване да покориш нещо буйно и същевременно непокорно. Удовлетворението измести и всяка мисъл за умора. 

            Но приключението ни не свърши тук, а продължи още 400 метра нагоре. А това нагоре носеше още по-девствен привкус. Въпреки че наблизо имаше хижа и хора. Въпреки че те бяха изкачили и стигнали дотук, техният път беше лек и с четири гуми иначе казано те бяха дошли с коли. Но на кому е притрябвало да идва на това място по лесния начин като това не носи никакво удовлетворение нито и радост за успех. Обикновения човек би направил и би тръгнал по обикновения път. Това значеше ли, че сме необикновени? Не! Ние сме от типа туристи, които искат да се изморят, вкусвайки и усещайки целия път с цялата му трудност. Преживяванетополу-край и трябваше да се връщаме към града. А така не ни се отделяше от природата, в която бяхме пуснали корени, които ни даваха енергия. Пътят надолу беше много по-тежък, защото се борехме отново със съпротивлението - от една страна природата ни беше захванал и не искаше да ни пусне, от друга градът все едно протягаше големите си ръце и ни поемаше в обятията си. В крайна сметка градът победи. Беше един от топлите и слънчеви уикенди, но ние успяхме да го направим и необикновен.