Автор: Любомир МоновСнимки: Виктория Цветанова
Врачанският балкан - само няколко месеца, след като бяхме в неговата периферия и бяхме пленени от красотата на приказните Черепишки скали , мерака ни за посещение на този район ни насочи към тази дестинация отново. Решихме с нея да открием палатковия сезон и хубавото време. Събрахме се доста хора (8 човека), обичайните заподозрени от други ходения по планините, но този път бяхме всички заедно. Първоначалният ни план беше да тръгнем от едно живописно селце в Искърското дефиле и да стигнем до Кобилините стени (едни удивителни скални венци), след което да прехвърлим връх Бегличка могила - първенеца на Врачанския балкан и да се спуснем покрай х. Пършевица към водопада Боров камък и с.Згориград, около което да нощуваме на палатки, след което да минем през прохода Вратцата и да излезем на водопада Врачанска Скакля, откъдето да се прехвърлим към връх Вола и Околчица. А оттам да се спуснем към с.Лютиброд, откъдето да се прехвърлим на Черепишките скали. Хубави планове и идеи, но действителността съкруши всичките ни илюзии. Причината се състоеше в, това че навсякъде в нета беше описано, че всички пътеки и маршрути съществуват и цялостната настройка беше за едно приятно прекарване без главоблъсканици, но уви това не беше така. Нищо от това, което пишеше в интернет, не се оказа вярно!
Тръгвайки от Оплетня, все пак успяхме на посоки да се доберем до началото на скалните венци Кобилини стени. Дотук всичко вървеше добре, тъй като в началото на маршрута в самото село имаше поставени обозначителни табели и нова маркировка. Настроението беше чудесно, а денят беше пред нас. И макар слънцето да напичаше, а да беше едва края на март, то не се чувстваше горещината и умората, които се чувстват през лятото, така че пътят, който на места беше по поляни, не се усещаше като труден и непосилен за някои от групата. Колкото по-навътре навлизахме към Кобилини стени, толкова пътят започваше да изчезва и да се губи, и толкова маркировката също се изгуби някъде с него. В един момент тотално изгубихме така наречената пътека и започнахме изкачване по склоновете на връх Остра могила с цел да се доберем до реброто, което да ни отведе на широкото билно заравнение над Кобилините стени. След малък инцидент, който се случи с един от нашите другари, благодарение на немърливостта на така наречените туристически дружества от Враца, които се "грижат" за туристическата инфраструктура в този край, ние все пак се добрахме до хижа Пършевица, където окончателно се отказахме да ходим към единия от планираните водопади, тъй като вече не знаехме на какво можем да попаднем и решихме да не рискуваме.
Продължихме надолу към Згориград и не след дълго на един баир в близост до Искри връх над село Згориград заехме позиция за нощуване. След вечеринката, на другия ден решихме направо да слизаме от Згориград към Враца и оттам с влака към Черепиш, тотално разочаровани от цялата мрачна действителност и запуснатост в този природен парк. Най ме беше яд, ако не за друго, поне от интернет да се свали неактуалната информация, че някви маршрути съществуват по този край.
Както и да е, слязохме до Згориград, където решихме поне да отидем до водопада Врачанска Скакля, но и при него ударихме на камък. Идеята беше да се изкачим от задната страна на водопада по пътеки, които отново, по думите на интернет и местните - съществуват, и да се спуснем към Околчица и Лютиброд след това. В началото имаше поотъпкано по така наречената пътека, но след около 50-100 метра започна и тук да се получава като предния ден на Кобилини стени. Нямаше пътека, а и да е имало, отдавна не се е поддържала и навсякъде беше обрасло от клони на дървета и храсти. След уверението на един местен, че водопадът е на час разстояние, след около 2 часа ходене нагоре се спряхме и само един от нас продължи нагоре, за да види дали въобще се излиза на водопада и как е положението там. Е, положението беше, че се излиза точно над него, а табелите за слизане към Враца - неясно ориентирани и само за велосипедисти?! Накрая се отказахме, а пък вече да търсим път към Вола и Околчица и дума не можеше да става затова теглихме една ... на цялата работа и си хванахме влака към Черепиш, където изкарахме още един ден на релакс и спокойствие в една скална ниша в красивите бели скали.
Малко разочаровани, когато стигнахме Черепиш един от нас продължи във влака за София, но пък други двама се присъединиха и вечерта беше забавна и бързо забравихме за момент за несгодите през изминалите 2 дена. След снимките и свиренето, което нашият любезен приятел Филип бе осигурил, а и ние се включвахме от време на време, дойде реда да спим, а на следващата сутрин щяхме да потеглим отново към София.
На сутринта, докато всички още спяха Вики успя да снима изгрева и се разходихме в останалите ниши наоколо, някои от които пещери, но не по-дълги от 30-тина метра. Когато Филип и Алекси се разбудиха решихме преди да тръгнем да посетим Серапионовата дупка, която се падаше малко над нашата ниша, но още в началото и срещнахме доста голяма пречка - а именно използването на въжета, с които в момента не разполагахме, за да можем да преодолеем едно отвесно спускане. И така лека-полека се върнахме и събрахме багажите, защото влакът ни скоро щеше да пристигне.
Определено това няма да е последното ни посещение във Врачанския балкан, но искрено се надявам / надяваме че дирекцията на ПП Врачански балкан ще удържи думата си за поетия ангажимент и ще вземе мерки за освежаване и обновяване на маршрутите в парка, заедно с наша помощ и помощта на наши приятели, редовно скитащи и ходещи по планините, защото все още има пешеходни туристи, на които е нужна тази инфраструктура за разлика от автомобилните туристи и катерачите с лифтове.
Хубаво ходене сте спретнали, браво :))).
ОтговорИзтриване