21.08.2011 Железница-Владая

   Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

      Повод да направим изкачване на Черни връх отново през Железница беше всъщност да помогнем на наши приятели да си направят документалното наблюдение, което включваше нас. И понеже нямаха време за по-дълги преходи решихме да им предложим този класически еднодневен преход. Не съобразихме, че 21 е почивен ден и сигурно ще има много хора, но за наша изненада по маршрута, по който ние минахме нямаше навалицата, която обаче срещнахме на Черни връх часове по-късно през деня.  

      Както се случва обичайно, когато се събира малко по-голяма група от хора, организацията винаги куца - един дошъл по-рано, друг по-късно и не винаги се тръгва в определния час. Ние трябваше да потеглим от Хладилника към 8 часа, а хванахме рейса, който е в 9. Хора имаше много, напълнили раниците и на разходка на това хубаво време. Повечето слезнаха преди Железница, а малкото, които останаха бяха горе-долу по маршрута Железница-Черни връх. Нашата амбиция бе по-голяма и по план трябваше да се изкачим до в.Голям Купен(1930), намиращ се в непосредствена близост до х.Академика, в. голям Резен(2277) и Черни връх(2290), и най-накрая да се приберем през Княжево, което малко не се получи, но за това по-късно. Бавничко с рейса се придвижихме към с.Железница. От последната спирка на рейса се хваща пътя нагоре, който отвежда до началото на пътеката. Първоначално има леко изкачване до една страхотна борова горичка, при която обаче изкачването става малко по-стръмно. Преди година взехме това изкачване за около 2 часа, а сега го изкачихме за около час. Разбира се за еднодневен преход багажа ни беше доста малко и това ни помагаше да се движим по-бързо. Нашите приятели се справяха чудесно като за хора, които не са много често по планините. След излизането от горичката следва една обезлесена част, която ако е много топло е доста гадна за минаване, защото слънцето пече много силно и няма къде да се скриеш. До х.Академика ни оставаше още половин час. Минахме го бързо и стигнали до нея се отклонихме надясно, където малко зад хижата се намира и големия Купен(1930м.). Реално пътека до пирамидката няма. Върха е съставен предимно от камъни, по които може да се изкатери човек. Трябва да е малко по-внимателен, защото някои от тях нямат голяма основа и може да се подхлъзнете или да загубите опора. Отгоре в далечината се съзира Голям Резен, а на другата страна горичката, през която се минава. Надолу гледката е на гора унищожена от торнадо, вилняло преди години във Витоша. Гледката не е от най-приятните, но дава сведения за това къде точно се намирате. 

         След кратък престой на върха и изчакване на останалите 3-ма от групата, заслизахме, защото имахме още 2 върха за изкачване. Пътят нягоре има само още 1-2 по-големи изкачвания и след това става много приятен, а съвсем скоро за около час се излиза и на билото, откъдето можеж да избереш накъде да тръгнеш - дали към Черни връх по зимната маркировка или пък към голям Резен, чиято пътека може да се хване още преди да се стигне до разклонението за изкачването на Черни връх. Лошо направихме, че се разпръснахме и така Любо бе по-напред от мен, аз бях по-напред от другите, които вече се бяха поизморили. В един момент се оказах сама по пътя нагоре и съвсем близо до голямото кълбо чух шум. Фотоапаратът беше с мен и, когато се обърнах да погледна какво е на около 30-40 м. от мен излезна една сърничка. Започнах да снимам и лека-полека да се приближивам към нея. Тя ту подтичваше, ту се спираше и се оглеждаше в околността. Да видиш сърна по тази планина е странно, при положение, че е толкова пренаселена и толкова посещавана. Беше хубава гледка и много хубав спомен. След като избяга в по-ниското аз продължих. Любо го нямаше пред мен, нямаше и обхват и реших, че е по-добре да се върна на пътеката, за да мога или да го изчакам там, или да получа някаква по-обща гледка. Там срещнах един от членовете на малката ни група и с него започнахме пак да се изкачваме. Не бяхме сигурни къде точно се пада голям Резен и за това малко се лутахме. Оказа се, че котата се намира някъде покрай сгради, някакви бивши военни постройки. Нямаше нито огради, а табелите не се виждаха и по-скоро стояха като паметници от онова време. Тръгнахме по пътеката към сградите, когато някой почна да ни вика отдалече, че е забранено и, че си имало табели. Не ни се разправяше и се върнахме. В последствие разбрахме, че и Любо е попаднал на този човек и го е поразпитал като доста му е поиграл на нервите. В интернет разбрахме, че на върха може да се стигне само, ако на дежурство е някакъв друг пазач, така че, който ходи към голям Резен трябва да знае, че може и да не стигне точно до него. Малко разочаровани продължихме към крайната ни цел Черни връх. Така за 4 часа бяхме минали 3 върха и бяхме готови за малка почивка преди слизането. Почивка, в която трябваше да поизчакаме другите, почивка, в която видяхме Черни връх все едно е булеварда в София.  

         След кратка почивка, решихме че е време да тръгваме. Разделихме се, защото двете девойки с нас решиха за по-бързо да се прибират през обратния път към Железница. Ние пък потеглихме към Златните мостове с презумцията там да се приберем от Княжево. В крайна сметка вече беше станало към 16 часа, а имахме около 3-4 часа слизане, която всъщност не знаехме точно къде ще ни изведе. Слизахме много бързо, но беше уморително, защото колената и глезените се напрягаха доста, за да ни издържат. Спирахме за кратки почивки, но умората си казваше вече думата, иникой не говореше. Мълчаливо се придвижвахме все надолу по маркировката, докато най-накрая не влезнахме в горичка, която носеше свеж и приятен полъх на ветрец. За 2 часа слизане достигнахме до Златните мостове, а там сенахме да помислим накъде сме, защото табела към Княжево нямаше. Попитахме едни хора, които ни обясниха, че по асфалтовия път се върви за около 5 мин. и след това се завива вляво. Тръгнахме като си мислехме, че това ще ни изведе направо на пътеката стигаща до Княжево, но тази пътека продължаваше стръмно надолу и в крайна сметка ни изведе на Владая. Доволни и леко уморени от малкото ни преходче, вече към 19 часа чакахме рейса за към Княжево. Хапнахме, обсъдихме деня и се прибрахме малко по-отпочинали от града. Нашите две приятелки също бяха слезнали благополучно, а в резултат на тяхното бъхтене по баирите скоро ще си имаме и документално филмче.