Част III
По Ябланишкото ждрело
Събудили се рано сутринта, към 7 часа, лека-полека започнахме да стягаме багажа, за да тръгваме към еко пътека Зелени вир. Предната вечер едни добри хора ни казаха, че до Ябланишкото ждрело може да се стигне като се мине по пътя, който преминава през тунела и продължава до с. Банкя. Така и направихме, защото иначе трябваше да изминем около 3км. по шосето, а тук пътят беше между гората и хладината. И така изминахме 2 км. по приятен път. Лошото беше, че водата ни привършваше и трябваше да се придвижваме по-бързо, за да стигнем до селото, откъдето можехме да си налеем нова. Не след дълго, около половин час, вече бяхме в трънска Банкя. Оттам чрез питане най-накрая достигнахме до началото на еко пътека Зелени вир. Започваше и новото ни приключение, което се оказа доста по-красиво и екстремно от предишното.
В началото пътеката е много лека и се лъкатуши между страхотна гора. След като се премине през поляна, осеяна с коприва и гъби, започва и по-трудната част. Следва изкачване по едни страхотни останки, да останки, от дървени стълбички, а след това се изкачва на пещера, на която може да се направи малка почивка. Това ждрело ме плени още в началото му и категорично е по-красивото от Трънското, но да не забравяме, че това е природа, а тя не може да се сравнява и да се каже кое е по-хубаво от другото. Пътят продължава по първия мост, който минава над бушуващата река и от него се откриват страхотни гледки. Има площадка, на която човек може да се наслади на гледката, а след това да продължи.
Минавайки по първия мост и навлизайки отново в гората, започваш да осъзнаваш, че пътеката трябва да се мине без багаж, защото иначе е много трудно и коства доста усилия. Голяма грешка е да се премине с много багаж, защото не можеш да се насладиш пълноценно на гледките, а трябва да мислиш само за умората и да не изгубиш нещо по пътя. Но в крайна сметка продължавахме все нагоре. Не след дълго се излиза на едно прекрасно място, на което има островче от камъчета и пясък, а пред очите се изправя невероятна гледка. А тя е на преминаващия над реката мост и едно малко водопадче. Там си починахме и ядохме, за да се презаредим със сили за нататъшното вървене.
И така продължихме нагоре. Колкото повече преминаваш по този път, толкова повече осъзнаваш, че България има едни от най-красивите кътчета и, че те трябва да се запазят. Колкото и да не ни се вярваше тук имаше много повече хора, отколкото на Трънското ждрело. Когато вървиш по всичките стълбички, мостчета и изобщо цялата местност виждаш как някой си е направил труда да направи всичко това, но то вече не се поддържа. На места имаше счупени стъпала, а мостовете след някоя и друга година ще са опасни. Затова сега е моментът да се посетят. И както имаше статия за 10-те места по света, които ще изчезнат до няколко години, така и някои места из България ще се заличат от нехайство. Продължавайки нататък обаче не мислехем за тези неща, а се наслаждавахме. Това, което може да се каже е само чрез снимки.
След като стигнахме до една отвесна скала решихме, че пътят натам не може да се продължи, а и вече бяхме много изморени, затова се залъкатушихме надолу към селото. На всичкото отгоре се оказахме и големи късметлий, защото точно, когато вече бяхме излезнали на селото започна да вали. Сега оставаше да се скрием и да зачакаме дъжда да поспре, за да можем да продължим по пътя и да се заприбираме отново в София. Тези 2 дни и половина, на тази дива природа ни се отразиха много добре. Щастливи, че успяхме да направим целия график, който бяхме запланували, сега можехме да си отдъхнем. Приключенията ни няма да спрат дотук, а тепърва ще се увеличават. А засега довиждане :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар