10.10.2011 г.

2.10.2011 Към забравения Еледжик и Щипон


     Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

       Един от може би последните топли и дори горещи дни от годината, а именно 2.10, решихме да си спретнем еднодневна разходка до забравения в.Еледжик в Ихтиманска средна гора и отново до крепостта Траянови врата(Щипон). За първи път успяхме да се съберем доста голяма група (цели 9 човека), които трябваше да преведем през този непознат и за нас маршрут. А за това ще разберете в пътеписа.
      Изходната точка на всички, които проявиха желание да дойдат с нас на това кратко пътешествие, беше гр.София. И като горски чеда рано-рано в неделния ден вдигнахме на крак 7 човека плюс нас двамата. За отправна точка беше с.Мирово(Немирово, както му е по новому). Някои пристигнаха с влак, други на стоп, а ние се организирахме с нашите нови спътници, да пътуваме с тяхната кола, за което много благодарим, че така ни допуснаха. Селото е разположено на около 35 км. от столицата, но по магистралата в отбивките никъде не е обозначено, така че човек трябва да знае, че се отбива при табелите:Костенец и Траянови врата. Оттам се продължава в локално шосе, което след около 500 м. излиза в началото на селото. Едни цигани се опитаха да ни заблудят, поради незнание или кой знае какво, но благодарение на усета ни и упоритостта да видим къде извежда този път, не сбъркахме и стигнахме на точното място. Така към 10-10.20 вече се бяхме събрали всички на една отбивка от пътя и бяхме готови да тръгваме. За крепостта и в.Еледжик има поставени табели по пътя, което улеснява. Маркировка също имаше в началото, но после е на много рядко и е трудно да се следи. Та тръгнали по шосето, след 15-ина мин. стигнахме разклонението на пътя - единия водеше към в.Еледжик, а другия - към крепостта. Наша първа цел беше върха и за това тръгнахме по указаното на табелата разклонение, което указваше, че до него има 10 км. На някои от спътниците ни се стори доста това разстояние, но всъщност се увериха, че няма нищо страшно в цифрите и километрите. Първоначално се върви по асфалтов път, който едно време е водел до бившите вече поделения на и около върха. Сега от тях са останали само постройки и врати, на които още стоят табелите:"Влизането забранено". Изкачването е много полегато и, макар че е по асфалт, човек е обграден от зелелнина и спокойствие. По пътя си видяхме много ловци и сметнахме, че сезонът вече е започнал и трябва да бъдем по-внимателни, ако ще навлизаме в гора - един път заради животните, втори път заради самите ловци. След половин-единчасово ходене излезнахме на първата бариера от бившите поделения, а малко над нея имаше отбивка в горичката и една страхотна маса с барбекю и навес, под които решихме да седнем, похапнем и да си починем малко. Наблизо имаше и малко блато, което аз с охота поснимах, докато другите хапваха. 































     
     След кратката почивка продължихме. На това малко разклонение има табели, сочещи пътят към манастир "Св.Спас" и в.Еледжик. Оттук се поема вече по песъчлив път, но вече става малко по-открито, за началото на октомври температурите бяха необичайно високи и малко се поизпекохме на слънцето. От първата порта на бившето поделение до втората се стига за около половин час. А преди това се преминава през манастира "Св.Спас". Той е основан 1885 г. Легенда за основаването на това свято място тук, в планината, гласи че Георги Зашев бил пастир в тази местност и един ден получил съновидение да основе манастир. Интересно било, че при започване строежа на новия манастир били открити останки от старо такова място с доста старинни предмети в него. Сегашния си вид манастира има от 1908 г., който е осветен на 8.09.1912 г. До него е построена и манастирска къща с 4 стаи. Георги Зашев е погребан до храма, а в самия манастир има много ценни икони, които за жалост не успяхме да видим, защото беше затворено. И тук се спряхме за снимки, почивка и да се насладим на гората, обграждаща това място. 













     По картата, от която се водехме видяхме, че вече не ни остава много до в.Еледжик(Бенковски, както може би е обозначен на повечето карти) и продължихме бодро напред. След 15-ина мин. ходене излезнахме и на втората порта и бариера. Малко преди нея от асфалтовия път нагоре има разклонение вдясно, което заобикаля мястото. Продължавайки напред човек излиза точно на портата, която гордо носи на оградата си предупредителни табели. Тук не беше заключено и направо влезнахме в "поделението". Мястото отначало действа подтискащо, но с течение на времето човек свиква на гледката от изоставените сгради наоколо. Продължавайки все напред се излиза на една обширна поляна с къпини, а малко по-напред се вижда и в.Висока могила(1198). По пътят на логиката нашата цел оставаше малко по-назад от мястото, на което се намирахме. Съобразихме, че зад нас имаше голяма височинка, която се открояваше от околния пейзаж и първият, който отиде да търси пътека за към върха беше Любо. Няколко минути след това се включих и аз като оставихме другите да похапват сладко-сладко къпинки. В крайна сметка човек трябва да е малко по-наблюдателен и досетлив. При връщането ни назад видяхме, че при един огромен бункер(приютявал камиони някога най-вероятно) има отбивка вляво, а там се стигат и останалите сгради от поделението. Точно при първата се появила сграда срещу нас, се минава отстрани покрай нея през клоните и останалата мизерия, сторена от човека, и се тръгва направо през гората. Не е стръмно и лесно може да се мине, само трябва да се внимава да не се спънеш в някой клон и да не изпускаш от очи най-високата точка, която се откроява. Изкачването е 10 мин. и се излиза на баир, откъдето единствено дългия, забит в котата дървен прът, оповестява, че тук има връх. Докато се суетяхме и се питахме как може да се случи такова нещо на място, което е било ключово в историята ни, Любо реши да доведе останалите, докато аз малко отъпквах папратта и се наслаждавах на гледката на Рила, откриваща се от върха, висок 1185м. Гледката, която се открива е на юг, защото от другата си страна върхът е опасан с гората. И отново волната програма - снимки, наслада, малка почивка и релакс на върха. 




















 
       Върнахме се по обратния път и продължихме напред към в.Висока могила. До него се стига също много бързо и леко. Маркировка срещнахме 3 или 4 пъти до този момент, но знаехме, че вървим в правилната посока. Не след дълго се излиза на разклоение, пътят продължаваше или наляво, или надясно, или нагоре? Хванахме този вдясно, защото имаше разположени беседки и чешмичка и оставихме останалите да хапнат и да си починат, а ние отидохме да търсим върха и съответно пътят, който ще ни изведе направо на крепостта, за да не се връщаме по стъпките си наобратно. Тръгвайки по един голям баир излезнахме на нещо като газ станция, а пътят си продължаваше право надолу, но нямахме видимост къде точно ще излезне. За това решихме да се върнем при останалите и да продължим по пътека, която минаваше през беседката и навлизаше в гъстата гора, но пък изглеждаше най-да е в нашата посока. Малко след като хванахме този път пред нас се появи една сянка и чухме силно грухтене. Стреснахме се малко и решихме, че е по-добре да не минаваме оттам, а да кажем на останалите, че трябва да се върнем по същия път. Така и направихме. Наобратно е най-уморително, защото човек вече е изпълнил плана си и иска вече да си почива. Но на нас ни оставаше още едно място. Крепостта бе оставена за черешка на нашето еднодневно трипче. Слезнахме за около час до разклонението, което в началото бяхме поели за към върха, а сега трябваше да поемем за към крепостта. Успяхме да се "смъкнем" толкова бързо, защото по пътя надолу видяхме, че всъщност има табели, които подсичат пътя и минават през страхотна гора. Макар и малко позабравени, успяхме да се ориентираме и да излезнем на правилното място за отрицателно време. Тук обаче трябваше да се разделим с 5-ма от нашите спътници, които трябваше да тръгват към София. Две от момичетата ни предостъпиха билетите си за влак и след като се сбогувахме и разбрахме, че всички са останали доволни, продължихме с останалите ни 2-ма спътници. Не знаехме колко път трябва да изминем до Траянови врата, но в крайна сметка се оказа, че това са 40 мин. средно темпо по асфалтовия път. Трянови врата е ключово място в нашата история: http://vikiilubodiaries.blogspot.com/2011/04/1042011.html .Стигнали малко уморени на това прекрасно място, за което обаче отново не се полагат големи грижи, ние имахем време само да снимаме и да хапнем набързо. Аз избрах снимането, а Любо - хапването. Лошото е, че тук наоколо вече няма вода и  човек трябва да си пести водата, защото, ако е топло и е много жаден ще има малък проблем. След като направихме тези неща осъзнахме, че е време да се връщаме, защото последния влак минаваше на гарата в селото в 18.56, а вече беше станало 17.50 и нямахме много време за мотаене. Оставихме нашите спътници да си почиват и им показахме откъде да слезнат, за да си хваната стопа, а ние потеглихме с бързо темпо за към влака. Времето напредваше неусетно, а всяка наша крачка ни изтощаваше все повече и повече. Доста голямо усилие ни костваше да слезнем до разклонението, а знаехме, че оттам има още поне 15 мин. път до гарата. Когато часовникът показа 18,30 ние вече започвахме да се примиряваме с мисълта, че няма да успеем. За наше щастие вече бяхме стигнали мястото, където можехме да скъсим разстоянието като преминем през едно обширно поле и излезнем на тунела, през който бяхме преминали по-рано през деня. А оттам ни оставаха само 5 мин. пеша до гарата, която не знаехме дори коя от сградите, скупчени малко след селото е. И все пак късметът не ни предаде и този път. Стигнахме точно в 18.40 на гарата в това малко селце, която представляваше няколко коловоза и една стара, необитаема сграда. Седнахме, вече спокойни, и зачакахме да дойде влака, с който щяхме да се приберем отново по домовете си, но щяхме да заспим с една идея по-обогатени и по-доволни от разходката, която си бяхме направили през деня. И той дойде, а ние се сбогувахме с това място и с голяма радост седнахме в меките седалки на иначе задушния влак. Прибрахме се късно вечерта, но за сметка на това с много нови емоции и разбира се приятели. И нека малко повече хора научат за Еледжик, защото това е част от историята, част от самите нас. 
















Няма коментари:

Публикуване на коментар