30.07.2010 г.

24-25.07.2010 От с.Желява до в.Мургаш

  Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова



           Съботата на 24.07.2010 беше един от горещите дни, но нямаше как да предполагаме, че на нетърпимата жега щяхме да изминем почти 10км. 10км. до в.Мургаш в Западната част на Стара планина. Не предполагахме, че сме способни да извървим пеша толкова километри и то по най-обедното и коварно време. Група за това на пръв поглед безумие не се събра. Явно тази част на Стара планина не бе желано място от туристите.
             Както обикновено отново бяхме двама души. Разбрахме се да тръгнем от София към 9.30-10.00. Бяхме с ясното съзнание, че щяхме да хванем най-голямата жега и че на мястото, на което отивахме вода почти не се срещаше. Решихме да изберем нетрадиционния път, който е от гр.Бухово, а другия, ужким по-живописния, който тръгва от с.Желява. И до двете места има градски транспорт, който обаче е нарядко. Стигнали до автостанция Искър зачакахме стария Икарус да потегли към нашата дестинация - с.Желява. След 50-минутно клатушкане и гледане на кремиковския пейзаж стигнахме отправна точка. Самото село по нищо не се отличава от моето, вашето или селото на някой друг. Кротко и спокойно, изпълнено само с детски глъч, то беше отправната точка до в.Мургаш. Дестинацията не е толкова известна и по-нататък ще разясня защо точно. Решихме да не потегляме точно в 13.00 часа. нагоре, защото щеше да е непосилно. Затова излезнахме от селото и попаднахме на една доста примамлива рекичка, в която прекарахме времето до 15 часа. На мен не ми се тръгваше от хладината, с която ни обгръщаше реката, но трябваше, защото преходът щеше да е дълъг и изморителен.
          

         Към 15.00 часа следобяд потеглихме занагоре. Макар самия връх Мургаш да не е висок, пътят до него си е изпитание за нервите. По него водата е голяма рядкост и е нещо като петрола - ценно и скъпо. Запасили се само с две големи шишета с вода си мислехме, че те ще са предостатъчни. Но жегата бая спомагаше за по-бързото изразходване на ценната напитка. Избрахме пътя от с.Желява, защото по него имаше участъци с дървета, които малко или много подслоняваха със сенките си изнурения турист. Казват, че това място е много замърсено от вече бившата стоманолеярна Кремиковци. Но аз не усетих нищо подобно. Може би бях прекалено заета да се тюхкам от жегата. Пътеката и от с.Желява, и от Бухово е еднакво зле. Само че буховския път поне е черен, а този, по който минахме откриваше гледки от Балкана, но вероятността от загуба беше много  по-голяма. Преди да потеглим по този маршрут се осведомихме за абсолютно всичко, което беше налично в интернет страниците. Областта Мургаш се оказа непопулярно туристическо място. Това идва от факта, че маркировка има, но е трудно забележима, а пътят е обрасъл и лесно можеш да пропуснеш някой завой и да се отклониш от маршрута незнайно накъде. Случи ни се и на нас, но се справихем със ситуацията. Тук идва момента да се "благодари" на БТС задето така хубаво са наслагали нови и искрящи табели, а пътят е все едно си вдън гора. Помрачени от тази реалност продължавахме напред. Гледките не бяха нищо особено с изключение на няколко по-внушителни пейзажа. Преходът продължаваше да е труден заради жегата, а водата трябваше да пести много. Затова пък след тричасово ходене по обрасли в трънки пътеки излезнахме на черния буховски път. Двата пътя се сливаха, за да достигнат до върха. Оставаше ни още час-час и половина, които минаха болезнено от търкащите се рамена на раницата в изгорелия ми вече гръб. По пътя срещнахме само едни хора с кола, които ни дадоха още вода, както и цигани със своите коне. Други туристи нямаше макар денят да беше събота. Не след дълго стигнахме х.Мургаш, която не работи, а след още 30 мин. разпънахме и лагера в едни много приятни горички. Нищо не предразполагаше влошаване на времето, но ето че през нощта ни удари един хубав порой с едни хубави гръмотевици. Това не ни попречи да се наспим и на сутринта, когато се събудихме не можахме да повярваме, че палатката е издържала на тази буря. Стегнали багажа се отправихме надолу към хижата, за да си налеем вода. Тогава видяхме табели, сочещи върха. Решихме да го покорим, така и така това беше целта ни. Върха наистина не представлява нещо особено, но за гледката си струваше. Мъглите ни попречиха да видим красотата на това място, но все пак малко му се насладихме. След лекото отдръпване на мъглите се видяха била на други върхове и планини. Била, изпъстрени в оранжево, зелено и синьо. Макар и да не си признах тогава, сега го правя с ръка на сърцето - наистина имаше хунави гледки и наистина донякъде си заслужаваше ходенето и дъжда. Мястото наистина е ветровито, но топлите дрехи пазят добре. Заслизали надолу видяхме цяло стадо крави. Нищо необичайно по тези поля. Успяхме дори да си наберем гъби и див джоджън. Чакаше ни също толкова дълъг път, колкото на отиване. След 4-часово ходене към изходната точкастигнахме отново мястото, в което бяхме слезнали от София. Хората в селото бяха изключително дружелюбни и ние ще запомним това. Със сто снимки от най-ветропвитото място в България се завръщахме към най-мръсното място - нашата "любима" столица.
        








             Мястото донесе в мен и капка разочарования. Породени главно от това, че хората предпочитат да ходят на известните места, а неизвестните тънеха в забрава.

Няма коментари:

Публикуване на коментар