19.07.2010 г.

10-12.07.2010 2 дни из Рила и изкачване на в.Мусала

Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова 

         Датата 10.07.2010 бе датата, в която се отправихме към една от най-красивите планини в България - Рила. Целта беше покоряването на най-високият връх на балканския полуостров, а именно Мусала. Величествените му 2925м. ни очакваха, както и ние ги желаехме. Тръгването ни от мръсната столица бе нашият пир за душата, защото само след около 2 часа път щяхме да се намираме на място, далечно от хората, простотията и мръсотията.
          Тръгнахме от София към 9 часа. Първата ни цел бе стигането ни до Самоков, а оттам и до Боровец. Единственото превозно средство, което можеше да се вземе от София за Самоков бе рейс. Пътят е около час, а по него можеш да се наслаждаваш на гористи местности. Стигнали до Самоков трябваше да чакаме маршрутка до Боровец, която е на всеки 1 час. Впечатленията ми от Самоков не бяха много, тъй като радиусът ни бе само около автогарата. Единственото, което можеш да видиш и усетиш е спрялото време. Градът все едно не е помръдвал от старите времена. Единственото, което го отличаваше и го въвеждаше в XXIв. бяха алуминиевите дограми на автогарата. Видяхме и много други туристи, които също като нас бяха нарамили раниците и очакваха своите пътешествия. След час стоене на гарата взехме и маршрутката до Боровец. А след още 15 мин. бяхме вече в курортното селце. Това, което мога да кажа е... горката Рила. Гледката на хотели, малки кръчмички и станции на лифтове направо ме стъписа. Как може някой да позволо такова съсипване на места, които трябва да са толкова девствени и самобитни?! Грандоманщината бе успяла да се добере и дотук. Жалко, много жалко. Но след преминаването ни през Боровец стигнахме до същинската красота. 
            Започваше пътеката до целта ни - в. Мусала. През цялото ни изкачване нагоре имаше река и поточета, както и езера, които правеха пейзажа още по-привлекателен и самодив. Пътеката започваше малко след царския дворец и бе ски-писта през зимата. Отначало над главите ни се извисяваше лифта - гондолата, с която можеш да стигнеш за около 30 мин. догоре. Но кому е притрябвал лифт, когато тръпката е в умората, потта, напрегнатите мускули и психика. Само така можеш наистина да усетиш гората, да се слееш с нея и да се потопиш в тишината и спокойствието, което Рила предлагаше на своите гости. Нарамили огромния багаж на гърбовете си бяхме готови за това сливане с дивото. Времето не беше от най-прекрасното, но поне не ни валеше и духаше. Пътеката не беше много трудна, но не беше и много лесна, защото имахме много багаж, който определено ни забавяше. Вървяхме покрай р.Мусаленска бистрица, която бучеше със своите води. Тишината, тътенът от падащата на скокове вода и мирисът на гора ни отвори за нови преживявания. Все едно попадаш в друга реалност, в която си далеч от всичко човешко. Оставаш само ти и природата. Чистият въздух, който ни обгръщаше и пълнеше дробовете ни, ни отваряше очите за заобикалчщата красота. По пътя си почти не срещахме други ентусиасти. Но това правеше мястото още по-девствено и непристъпно за обикновените хора. Единственият признак, че тук са минавали хора бяха табелите с обозначената номерация и съответните хижи. Макар и да спирахме често, темпото, с което вървяхме си беше много добро независимо от тежкия багаж на гърбовете ни. По пътеката, която беше през зимата ски-писта, имаше борчета, които даваха хладина заедно с реката. Мога да определя, че пътят до върха е разделен на 3 части. Първата част е гората, която е до една от станциите на лифта, втората част бе от края на боровата гора през борови храсти, до х. Мусала, а третата от хижата до самия връх - изпълнена с грамадни скали и камъни и почти никаква растителност. Пътят, който минаваше през ски-пистата беше полегат, на места със стръмнини, които обаче не представляват никаква пречка. След около 3-часово ходене стигнахме до първия заслон, който не представляваше нищо особено, но по-късно след 1 ден ни спаси от дъжда. Оттам имаше пряк излаз към реката, от която можеше да се напълни чиста планинска вода. Така и направихме. Хубаво беше, че тези дни се паднаха по-хладни и не печеше ярко слънце, което щеше много да ни забави. След изкачването на няколко баира стигнахме до втората част от пътя.
               А тя беше също покрай реката. Но тук вече нямаше гора, а само ниски борови храсти, покрай които беше много усойно. Мирисът на зеленина ни караше да се зареждаме с нова енергия. Не след дълго през мъглата ни се изпречи в далечината и в. Мусала. Бяхме удивени от гледката макар и да не знаехме, че следващите пейзажи, които ни предстояха щяха да са още по-красиви и диви. Забавянето ни идваше предимно от моята умора, както и от водата, която се стичаше като поточе по пътеката. Тук се замислих и дори си противоречих как едно място претендира да има много посещаемост, а пътеките са в такова ужасно състояние. Но от друга страна, ако бяха оправени до такава степен, че всеки да може да се качва, щеше да се загуби чара и дивото на това място. Тъй че продължили бодри нагоре джапахме през тази "водна" пътека. Не след дълго храстите започнаха да оредявт и пред нас се изпречвха едни безкрайни зелени полета. Изведнъж в тишината се прокрадна конско пръхтене и цвилене. Любопитни да видим откъде идва, попаднахме на стадо красиви диви коне. Бях чела за тях, но никога не бях виждала наживо диви коне. Гледката беше просто невероятна. Всичките до един кафяви и прелестни. С фотоапрат на рамо и бързи реакции започнах да снимам, но ръката ми така трепереше от тази гледка, че малко от снимките ставаха за нещо, но поне образът ми се беше запечатал в мозъка. Конете са умни животни и когато доловиха и най-малкия звук, издаден от нас, се вкупчиха в една редица и тръгнаха към нас. Първоначално се мислех, че може би сме ги ядосали, но видях, че вместо да продължат към нас те направиха рязък завой и ни заобиколиха като през това време но хвърляха любопитни погледи. Да видиш такива красиви животни и то в естествената им среда беше направо гордост. След дългата фотосесия на конете беше време да продължим, защото времето започна да става по-лошо, а имахме още много път. В крайна сметка след половин-часово ходене решихме вече да опъваме лагера. Но преди това имахме още едно последно изпитание. Трябваше да преминем през един участък от реката, при който единствената алтернатива беше да минем с боси крака през ледената вода. Любо успя, но аз стъпила във водата започнах много да се пързалям по камъните и трябваше да се върна. Имаше още един начин, но той бе много рискован - по камъните, които се показваха над водата. Успях да мина през половината път, когато на междинния бряг, оформил се от зеленината, изгубих кураж и преджапах с все обувките. Добре, че си имам туристически обувки, защото иначе щях да стана много мокра. А така те не успяха да прпуснат много. След това ледено изпитание продължихме нагоре, за да достигнем до мястото ни за лагеруване. Намерихме място, обградено от храстите на завет и сушинка. Разпънали палатката трябваше да съберем дърва за огъня преди да е заваляло, защото те и без това бяха влажни. Успяхме да посъберем дърва, но точно тогава започна да ръми, което си беше голяма проклетия. Лошото бе, че забравихме да си вземем сух спирт, който бе така важен. След дълги опити и умуване Любо реши да отиде и да намери хижата, за да помоли да ни дадат нещо за разпалване. Не след дълго завръщането му се ознаменува с успех. Хижата се оказа на 5 мин. от лагера ни и ни бяха дали сухи дърва, както и бензин и масло. Успяхме да накладим огън само за малко, но  успяхме да си направим едни от най-вкусните кюфтета, които някога съм яла. Вечерта се беше спуснала отдавна и небето се бе избистрило. Видяхме красиви звезди, които в града са такава рядкост, че човек може да забрави как изглеждат. Сънят ни налягаше лека-полека и точно, когато бяхме почти заспали около нас започна да се чува конско пръхтене и копита. Надигнахме уши и започнахме да слушаме. Дивите коне бяха покрай нас. Макар и притеснени, ние слушахме с удивление. Ето я красотата на природата, ето го подаръкът за всичките усилия. След около 30 мин. ядене и пръхтене те си тръгнаха. А на сутринта бяха оставили стъпките си като някои фосили. 
          








      Започна и вторият ни ден из Рила. Събудихме се от лъчите на слънцето, което се отразяваше в палатката. Мусала се виждаше ясна и величествена. Станали рано събрахем багажа си и всички боклуци, които бяхме направили. Планината трябва да се пази чиста! Тръгнахме към хижата, за да си напълним вода и да благодарим. До нея бе Мусланеско езеро, което отразяваше във водите си други върхове от Рила. Синьото небе предвещаваше хубав ден. След малко снимки потеглихме по третата част от пътя, която бе и най-трудна. Трябваше да се изкачваме по каменисти терени, но заобикалчщата ни красота ни зареждаше. Около нас се откриваха все по-прекрасни гледки. Езера, които бяха толкова чисти и същевременно изпълнени с живот. Каменистия терен нямаше да ни спре, а само щеше да ни даде нов тласък за нагоре. Не след дълго вече се виждаше заслон Еверест или още Ледено езеро, както и целта ни - Мусала. Стигнали до заслона ни оставаше още половин-един час път. Път, който бе изпълнен с много напрежение. До заслона беше и Леденото езеро, което наполовина носеше лед в своите кристални води. Избрахме зимния път, който беше много стръмен. Нямаше и помен от хубавото време, с което се събудихме. Сега всичко беше в море от мъгла. Точно това и правеше страшен зимния път. Държейки се за стоманени въжета лека-полека се изкачвахме. Багажа ни теглеше надолу, но трябваше да впрегнем всичките си сили, за да успеем. Летния път, който се виждаше отгоре, също имаше своите премеждия, като две големи преспи сняг, но той много заобикаляше. Затова зимния ни беше приоритет. След нечовешки усилия бяхме вече горе. Горе на най-високия връх на Балканите - Мусала 2925 м. Бяхме с 2925м. по-близо до небето. По-близо до красотата и по-далече от земята. Какво удивление настъпи в душите ни, когато стигнахме само изкачилия се ще знае. Въпреки мъглата, въпреки умората нямаше как да не ликуваме, Бяхме най-високо от всияки злини, които дебнеха на ниското. Бяхме най-високо от повечето хора, които се величаят. Бяхме горди с постижението си и все още сме. Стояхме 3 часа там и наблюдавахме пейзажите, които се откриваха, когато мъглата леко се отдръпваше. След тази невероятна неделя на 11.07.2010 г. бяхме останали без очи за друга красота, освен рилската. Трябваше да слизаме, защото ни чакаше път надолу. слезнахме много бързо, като че ли отново нещо, наречено цивилизация, ни дърпаше с пипалата си. Този път трябваше да минем през лятната пътека и двете преспи сняг малко ни затрудниха, защото много се хлъзгаше. Но нищо не можеше да ни спре и успяхме безпроблемно да ги минем. Минавахме покрай същите красоти, както и като се изкачвахме, само че те бяха някакси сиви и подтискащи. Разделяхме се с тази дивна природа и тя, чрез сивотата си ни казваше, че не иска да се разделя с нас. Но трябваше. Мисълта, че ще се върнем ни поддържаше. За 2 часа стигнахме до първия заслон покрай боровата гора. Там направихме и своя лагер, защото беше полегато, имаше огнище, а впоследствие заслона ни предпази от дъжда. Опитът ни за запалване на огън бе неуспешен, но ние бяхме сухи и имахме храна, така че това не ни разочарова.



















        На следващия ден се събудихме мълчаливи, знаейки, че трябва да се връщаме в бетонената джунгла. Мълчаливо слизахме дотам, откъдето бяхме потеглили преди 2 дена. Последния поглед нагоре беше най-тъжен. Не бяхме готови да се разделим с тази красота, както и тя с нас. Но така знаехме, че ще ни очаква, както и ние нея. Оттогава Рила стана моята любима планина макар и да бяхме ходили само до нейния първенец - Мусала. Благодаря ти Рила за гостоприемството, с което ни прие!

Няма коментари:

Публикуване на коментар