Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова
Има една планина в България, която заслужава едно по-особено място сред останалите планини. Всъщност малка част от планината попада в гръцката територия и това я прави още по-интересна, а в добавка и на ендемичните видове растения мястото се превръща в едно истинско райско кътче. И това райско място с името Славянка ние решихме да обходим през слънчевите дни на края на юли. На 29.07 с напълнени раници и готови за новото приключение, наречено Алиботуш, ние потеглихме от столицата с "мръсна газ", както се казва.
Снимки:Виктория Цветанова
Има една планина в България, която заслужава едно по-особено място сред останалите планини. Всъщност малка част от планината попада в гръцката територия и това я прави още по-интересна, а в добавка и на ендемичните видове растения мястото се превръща в едно истинско райско кътче. И това райско място с името Славянка ние решихме да обходим през слънчевите дни на края на юли. На 29.07 с напълнени раници и готови за новото приключение, наречено Алиботуш, ние потеглихме от столицата с "мръсна газ", както се казва.
Избрахме да обходим тази планина отчасти, защото е слабо позната поради граничното си разположение, отчасти, защото природата и се е запазила. Изумление беше, когато видяхме, че и много други хора се бяха запътили към нея. Всъщност в последствие се оказа, че е много по-посещавана, отколкото съседа си Беласица. Може би заради мурсалския чай, който е известен с благотворното си действие, може би заради това, че и други смятаха, че това е една от най-дивите планини на България. Славянка всъщност носи името си от скоро, защото това, с което е наименуван резервата, а и планината, е всъщност Алиботуш. Според легендите по времето на османското владичество в северния край на планината се провеждал събор, на който ходел и виден османски бей - Али бей. Той много се страхувал да не го ограбят, докато е на панаира и за това скривал парите си в единия ботуш. Но на поредния панаир млад моък, юнак решил да открадне парите на бея. Изчакал той да заспи, а войската му да се разсее, момъкът взел ботуша на Али и побягнал към гората. Когато турчинът усетил липсата той наредил на войската си да намерят моъка, но тя не успяла да го намери и тогава турския бей се развикал:"Халал да ти е, булгар комита, на Али бей ботуша заради голямата ти храброст". Съществува и още една легенда за наименованието на планината, но мисля че е най-добре човек да я посети, за да си създаде своя собствена легенда, която той да предава на поколенията си. И така бодри и щастливи, че ще посетим това чудно място, ние мислехме вече за маршрута, който ще изминем, както и за приятното прекарване далеч от хората, насаме с дивото.
Самата планина се намира между Южния дял на Пирин и Родопи. Най-високият и връх - Гоцев връх (2212м.) се намира в българската страна на планината. Гръцката част на това място е по-скоро много каменисто и отвесно, но в нашата Родина планината "даваше" да бъде изкачена, покорена и обходена по едни чудни пътеки. А гледките, разкриващи се пред нас, от най-различните видове цветя и дървета по-скоро те омайва да останеш колкото се може по-дълго там, за да успееш да се слееш с мястото, което по думите на един човек излъчва и странна космическа енергия, която може да се усети само на място. Магическите поляни, осеяни с най-разнообразни видове цветя, величествените гори от бяла и черна мура, които опасваха планината, която е по-скоро обезлесена, отколкото гъста и непроходима, усещането, че се намираш на място, непознато и диво, те правят малко по-човек от останалите, намиращи се долу. Но стога размишления, трябва да се оставят и за по-натам.
Пристигнали в късния следобед в с.Катунци, ние не се и надявахме да стигнем бързо до изходната точка - х.Извора, намираща се на около 4 км. от с.Петрово. В крайна сметка късметът ни се усмихна и по пътя от с.Катунци ни качи една кола, пълна с кошери и човек, който ни закара почти до хижата. Към 18 часа вече бяхме на мястото, откъдето тръгваше нашето ново приключение. Асфалтовия път минава покрай хижата и свързва двете села - Петрово и Голешово. По него се върви, докато не се излезне на табелите с големи надписи:"Резерват Али ботуш". Малко уморени от дългия път дотук, ние се отбихме на хижата, за да разучим как седят нещата там. Хижарят тъкмо се прибираше от пасенето на добитъка, който отглеждаха там, а на мястото имаше и деца от Социален дом. Имаше и един човек, който ни обясни на дълго и на широко за местността. Каза, че е много поссещавана тази планина, на което ние се уверихме още на следващия ден. Брането на мурсалския чай бе докарало много посетители в иначе граничната планина, станала известна след отварянето на границите ни със съседките. След като разбрахме някои маршрути ние решихме, че е време да затръгваме, за да поотхвърлим малко път. Трябва да се спомене, че на хижата има вода, а след това вода може да се намери чак на заслона, който се намира на 4 часа път пеша по много приятна пътека, прокарана от дърварите. Наляхме вода и потеглихме по асфалта, който все още беше нагрят от непреклонното слънце, което печеше по тази земя. Мраморните блокове не трябва да правят впечатление, защото макар, че се простират на една дълга ивица, те са като реликва, останала от времето на социализма у нас. След половин-часово ходене видяхме идеалното място, на което да направаим първия лагер. Сред ниските клекове и няколко дървета, заобиколени от много баири и върхове ние се сгушихме за първата вечер по тази прекрасна планина.
На сутринта часовникът извъня в 7.00, но малкото вино, от което бяхме пили снощната вечер, което беше подарък от един човек, който ни качи на стоп до едно от селата, спомогна за това да помързелуваме поне още половин час преди да станем и да почнем да се оправяме за похода днес. Към 7.30 започнахме лак-полека да се измъкваме изпод спалните чували. Подали главите си извън палатката, пред нас се откриваха огрените в оранжево върхове на баирите, както и гората. В 9.00 вече бяхме стегнали всичкия багаж и започнахме да се изкачваме отново по асфалтовия път, който не след дълго свърши и запчна пътеката на резервата. Слънцето тамън започваше да набира височина и скоро щеше да стане много топло, а ние се "гмурнахме" в гората на планината. Първоначално от черен бор, редуващ се с бяла и черна мура нагоре, а множеството камбанки наоколо ни пренасяха отново в райското кътче. Спирахме често, за да се оглеждаме в каква красива мествност се намирахме, а горските ягодки направо ни отвличаха вниманието с вкуса и мириса си. Растителната покривка като цяло на тази планина е близка с тази на Олимп - Митикас в Гърция (планинско-средиземноморска). Трябваше обаче да ходим, защото водата ни беше на привършване, а изворче имаше чак на заслона, който в последствие установихме, че се намира на 4 часа път по приятната и ненатоварваща пътека. До заслона тя е все полегата и много лесна, защото има маркировка - синьо-бяла, която не може да се сбърка. Към 13.00 часа вече бяхме на заслона щастливи, че ще си напълним вода, която явно заради карстовия район по-скоро се отичаше у пещерите и за това бе толкова голям кът по тези земи.
След кратка почивка и зареждане с енергия, решихме единодушно да си оставим раниците на заслона и да продължим нагоре с две шишета с вода и един фотоапарат. Трябва да се знае, че само една от стаите на заслона е отворена и вътре има 4 легла, другите две стаи се заключват от хората, които наглеждат това място. И така след като се освободихме от излишния багаж вече можехме да потеглим хагоре. Пътеката започва малко след заслона и продължава в една страхотна борова гора, изкачването тук вече става малко по-стръмно, но за около 20 мин. се излиза почти на билото, а оттам по това, което бяхме чели за около час се стига до първенеца на тази планина - Гоцев връх(2212м.). Ние решихме да не следваме тази пътека и се отклонихме като директно се изкачихме по билата на други неименувани върхове. Оттам си съчинихме пътека, която да мине първо през Шабран, който се намира преди Гоцев връх и е вторият по височина връх. Практически до Шабран няма пътека и човек трябва да мине през ниската растителност като се ориентира по граничната пирамида на върха. За около половин час изкачихме Шабран(2196м.), снимахме се, а след това тръгнахме по граничната зона, която бе осеяна с окопи.
Според нас най-добре е да се мине първо през Шабран, като се отклони от пътеката, за да може после по-бързо да се излезне на Гоцев връх. Ние направихме следващото изкачване за 20 мин. ходене по граничната бразда и леко изкачване. Освен това и гледката, която се открива е много по-красива и зашеметяваща, отколкото, ако човек се движи по пътеката. В далечината може да се забележи езерото Керкиниз, което обаче се вижда най-добре от Беласица. Стигнали до върха, между гранични пирамиди 99 и 100, пред нас се откриваха гледки на някои гръцки планини. Беше около 16.30 и трябваше да направим снимки и да потегляме към следващия връх - голям Царев връх, който обаче отстоеше от нас на около час ходене.
Продължавайки по пътеката след Гоцев връх, пред нас все повече се откриваха гледки на гръцките планини. От тяхната страна планината беше много стръмна и камениста, но пейзажите, които видяхме бяха уникални. Маркировката по този път трябва да е червено-бяла, но почти не е освежавана и на места едвам се забелязва. Проблем с ориентирането обаче няма, защото пътеката ясно си личи пък и за ориентир се гледат граничните пирамиди. Започнали да се спускаме към последната част от начертания маршрут, ние осъзнахме, че няма да можем да слезнем на време до заслона. Вече беше станало към 17.30, а до последния връх ни оставаше още около час ходене, а пътека за към заслона оттам не знаехме дали ще намерим и за това разумното решение бе да се върнем. Но вече бяхме слезнали доста, а да се изкачваме отново по стръмния път не си заслужаваше. За това тръгнахме напряко по поляните. Растителността не е висока и лесно може да се преминава, но пък пътеките, които извеждат към правилния път са много малко. На една безименна височина срещнахме хора, берящи си мурсалски чай, които питахме дали можем да стигнем до пътеката за Гоцев връх през мястото, откъдето минахме. Обясниха ни, че принципно имало пътека, която минавала през дерето на гората или над нея и след някакво време се влива в основната пътека. Идеята да се минава през гората на свечеряване не е добра, защото мястото е пълно с диви прасета, които не е хубаво да срещаш очи в очи. С доста измислени пътеки през поляните и изкачването на два баира ние най-накрая стигнахме главната пътека, което означаваше експресно прибиране. Целта ни беше да стигнем до асфалтовия път, намиращ се след табелите на резервата, за да може на следващата утрин да си тръгнем по-рано. След половин часово слизане, най-накрая излезнахме на заслона. Жената, която го наглеждаше заедно с мъжа си ни уверяваше да останем за през нощта там, но пътят беше прекалено дълъг, за да го оставим за следващия ден. За това наляхме вода и потеглихме по пътеката, по която бяхме дошли. Времето вече се стъмваше и ни оставаше много малко време до мрака, а да замръкнем тук, означава да спим или в спални чували, или да се претрепаме като слизаме по тъмно. За това крачката, която бяхме вкарали беше уникално бърза и не се спирахме почти за почивка. Слизането ни се стори много, но в крайна сметка късметът ни спаси и този път. С последните лъчи и синева на небето ние стигнахме почти началото на резервата и уморени побързахме да опънем палатката, докато още беше светло. Хапнахме и доизпихме винцето, а сънят беше от блажен по-блажен.
И ето, че дойде сутринта. Събудихме се към 7 часа, но решихме да поспим още и за това официалното ни ставане беше към 8 и 30, когато слънцето толкова напече палатката, че нужадата да излезнем на прохлада беше по-голяма от тази да поспим още. Насабрахме багажа и решихме да ядем на хижата. За 40 мин. слезнахме до нея, а там хижарката ни посрещна, чистейки от запоя на група младежи предната нощ. Имаше боб за ядене, а в бонус получихме и печени чушки с чесън и домашно сирене. Беше една от най-вкусните закуски, които съм яла на планина. Доизядохме храната, която имахме и решихме да потегляме, защото ни чакаше доста път надолу. По пътя решихме, че ще хванем рейс до Сандански, който струва 4лв. , но слизайки към селото ни спря една кола и ни качиха поне до E79, откъдето щеше да е по-лесно да си хванем стопа. Човекът, който ни предложи да ни закарат беше обвързан с БТС и почти не спряхме да си говорим за планините в България и за турове. Но, както всичко хубаво и това возене свърши. Излезнали в 13.30 на главния път, започнахме да стопираме. След десетина минути късметът ни се усмихна, защото хванахме кола за София. И така към 16 часа вече бяхме в пропития със смог и миризма на газове град. Но хубавите ни впечатления и усещания не ни напуснаха нито дори не ни напускат и досега.
Това, което ще запомним от Славянка е наистина дивата и природа, наличието на много животинки, както и ендемитите, на които човек не може да се нагледа. Една много красива планина, макар и малка, тя не отстъпва по красота от големите български планини като Пирин и Рила. Всичко това е запазено, но докога?
Пристигнали в късния следобед в с.Катунци, ние не се и надявахме да стигнем бързо до изходната точка - х.Извора, намираща се на около 4 км. от с.Петрово. В крайна сметка късметът ни се усмихна и по пътя от с.Катунци ни качи една кола, пълна с кошери и човек, който ни закара почти до хижата. Към 18 часа вече бяхме на мястото, откъдето тръгваше нашето ново приключение. Асфалтовия път минава покрай хижата и свързва двете села - Петрово и Голешово. По него се върви, докато не се излезне на табелите с големи надписи:"Резерват Али ботуш". Малко уморени от дългия път дотук, ние се отбихме на хижата, за да разучим как седят нещата там. Хижарят тъкмо се прибираше от пасенето на добитъка, който отглеждаха там, а на мястото имаше и деца от Социален дом. Имаше и един човек, който ни обясни на дълго и на широко за местността. Каза, че е много поссещавана тази планина, на което ние се уверихме още на следващия ден. Брането на мурсалския чай бе докарало много посетители в иначе граничната планина, станала известна след отварянето на границите ни със съседките. След като разбрахме някои маршрути ние решихме, че е време да затръгваме, за да поотхвърлим малко път. Трябва да се спомене, че на хижата има вода, а след това вода може да се намери чак на заслона, който се намира на 4 часа път пеша по много приятна пътека, прокарана от дърварите. Наляхме вода и потеглихме по асфалта, който все още беше нагрят от непреклонното слънце, което печеше по тази земя. Мраморните блокове не трябва да правят впечатление, защото макар, че се простират на една дълга ивица, те са като реликва, останала от времето на социализма у нас. След половин-часово ходене видяхме идеалното място, на което да направаим първия лагер. Сред ниските клекове и няколко дървета, заобиколени от много баири и върхове ние се сгушихме за първата вечер по тази прекрасна планина.
На сутринта часовникът извъня в 7.00, но малкото вино, от което бяхме пили снощната вечер, което беше подарък от един човек, който ни качи на стоп до едно от селата, спомогна за това да помързелуваме поне още половин час преди да станем и да почнем да се оправяме за похода днес. Към 7.30 започнахме лак-полека да се измъкваме изпод спалните чували. Подали главите си извън палатката, пред нас се откриваха огрените в оранжево върхове на баирите, както и гората. В 9.00 вече бяхме стегнали всичкия багаж и започнахме да се изкачваме отново по асфалтовия път, който не след дълго свърши и запчна пътеката на резервата. Слънцето тамън започваше да набира височина и скоро щеше да стане много топло, а ние се "гмурнахме" в гората на планината. Първоначално от черен бор, редуващ се с бяла и черна мура нагоре, а множеството камбанки наоколо ни пренасяха отново в райското кътче. Спирахме често, за да се оглеждаме в каква красива мествност се намирахме, а горските ягодки направо ни отвличаха вниманието с вкуса и мириса си. Растителната покривка като цяло на тази планина е близка с тази на Олимп - Митикас в Гърция (планинско-средиземноморска). Трябваше обаче да ходим, защото водата ни беше на привършване, а изворче имаше чак на заслона, който в последствие установихме, че се намира на 4 часа път по приятната и ненатоварваща пътека. До заслона тя е все полегата и много лесна, защото има маркировка - синьо-бяла, която не може да се сбърка. Към 13.00 часа вече бяхме на заслона щастливи, че ще си напълним вода, която явно заради карстовия район по-скоро се отичаше у пещерите и за това бе толкова голям кът по тези земи.
Продължавайки по пътеката след Гоцев връх, пред нас все повече се откриваха гледки на гръцките планини. От тяхната страна планината беше много стръмна и камениста, но пейзажите, които видяхме бяха уникални. Маркировката по този път трябва да е червено-бяла, но почти не е освежавана и на места едвам се забелязва. Проблем с ориентирането обаче няма, защото пътеката ясно си личи пък и за ориентир се гледат граничните пирамиди. Започнали да се спускаме към последната част от начертания маршрут, ние осъзнахме, че няма да можем да слезнем на време до заслона. Вече беше станало към 17.30, а до последния връх ни оставаше още около час ходене, а пътека за към заслона оттам не знаехме дали ще намерим и за това разумното решение бе да се върнем. Но вече бяхме слезнали доста, а да се изкачваме отново по стръмния път не си заслужаваше. За това тръгнахме напряко по поляните. Растителността не е висока и лесно може да се преминава, но пък пътеките, които извеждат към правилния път са много малко. На една безименна височина срещнахме хора, берящи си мурсалски чай, които питахме дали можем да стигнем до пътеката за Гоцев връх през мястото, откъдето минахме. Обясниха ни, че принципно имало пътека, която минавала през дерето на гората или над нея и след някакво време се влива в основната пътека. Идеята да се минава през гората на свечеряване не е добра, защото мястото е пълно с диви прасета, които не е хубаво да срещаш очи в очи. С доста измислени пътеки през поляните и изкачването на два баира ние най-накрая стигнахме главната пътека, което означаваше експресно прибиране. Целта ни беше да стигнем до асфалтовия път, намиращ се след табелите на резервата, за да може на следващата утрин да си тръгнем по-рано. След половин часово слизане, най-накрая излезнахме на заслона. Жената, която го наглеждаше заедно с мъжа си ни уверяваше да останем за през нощта там, но пътят беше прекалено дълъг, за да го оставим за следващия ден. За това наляхме вода и потеглихме по пътеката, по която бяхме дошли. Времето вече се стъмваше и ни оставаше много малко време до мрака, а да замръкнем тук, означава да спим или в спални чували, или да се претрепаме като слизаме по тъмно. За това крачката, която бяхме вкарали беше уникално бърза и не се спирахме почти за почивка. Слизането ни се стори много, но в крайна сметка късметът ни спаси и този път. С последните лъчи и синева на небето ние стигнахме почти началото на резервата и уморени побързахме да опънем палатката, докато още беше светло. Хапнахме и доизпихме винцето, а сънят беше от блажен по-блажен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар