13.08.2011 Отново до Мургаш

   Автор:Любомир Монов
Снимки:Виктория Цветанова


     Всичко започна с това, че от няколко дни ми се въртяха мисли за повторно изкачване на връх Mургаш (1687м), намиращ се в едноименния дял Мургаш на Западна Стара планина. След една-две бързи справки с прогнозите за времето решихме, че 13 август, събота, ще бъде нашият ден. Имахме намерение  обаче да пробваме другият път, който започва от Бухово и води до нефункциониращата хижа Мургаш, която се намира в югозападното подножие на върха.

          Напук на ранното ни тръгване в 9.30 сутринта, прекарахме два часа в градския транспорт и най-сетне в 12 без 10 бяхме в Бухово, откъдето започна същинската част на прехода. Добре е да се знае, че в този район водата е ценен ресурс, тъй като по пътя почти не се среща и не е препоръчително в най-големите горещини да се прави този преход, защото повечето път е на открито без сянка. От Бухово започва бяло-зелена маркировка и табелите сочат към хижа Мургаш. В началото на пътя има рязко набиране на височина и след това следват сравнително равни участъци. На около час и половина нагоре от Бухово по пътя за Мургаш човек може и да се отбие до връх Готен (1294м), първенец на Софийската планина. Ние не го сторихме, тъй като наскоро го бяхме  изкачили. След разклона за в.Готен пътят продължава като тук-там има малки участъци в които се движи под сянката на дърветата. Не след дълго гледката на комините на Кремиковци зад гърба ни се скри и над главите ни в далечината се изправи величествения Мургаш. Малко известен връх, малко посещаван и често връхлитан от лошото време поради факта, че в него се събират много планински ридове и се сблъскват въздушни маси, и мъглите там са често явление. Гледайки го от далечината, си казахме,че този път ще имаме късмет да ни разкрие гледки, защото времето беше ясно-никакво облаче не се мяркаше по синьото небе. Въпреки, че слънцето беше силно, лекия ветрец правеше положението поносимо. По-нататъшната част от пътя мога да я опиша с,това че с всяка крачка Мургаш се "приближаваше" и отвсякъде ни обграждаха малки и големи баирчета, покрити със зеленина. Не след дълго стигнахме до хижата. На информационната табела в Бухово пишеше, че разстоянието от там до хижата се взима за 4.00часа, а ние го взехме за 3.30 часа. Доволни от това положение, решихме да се отдадем на хапване и седянка пред  неработещата хижа преди финалното изкачване - върха, който отстоява на 30 мин. от хижата .

                                                Е-е-ето там е Мургаш

              След хапването тръгнахме лека-полека нагоре и не след дълго излязохме от гората и поехме по стълбовата маркировка, която е и част от маршрута Ком-Емине. Оттук вече се виждаше метеорологичната станция, построена на самия връх. Там направихме втората по-дълга почивка. Около  час се любувахме на гледките, които ни предлагаше този своенравен връх - на юг Витоша, Люлин и Лозенската планина, София, в далечината Рила, а на североизток Ботевград, встрани от нас пак в източна посока Ихтиманска Средна гора. Определено този път видяхме това, което не успяхме да видим при първото ни изкачване, което ни предложи само мъгли, вятър и студ. Дори успяхме да си поприказваме с метеоролога за хижата долу и за вероятността някога отново да заработи, като прогнозите не бяха обнадеждаващи. Много жалко ,но нищо необичайно, беше заключението на разговора ни. И така неусетно в приказки и размотаване беше станало вече пет часа следобед, а нас ни чакаха три часа и половина път надолу, защото решихме да слизаме към село Желява, вместо по пътя, по който дойдохме ,т.е.от Бухово.

         Слизането мога да го опиша само с няколко думи - състезание със слънцето, за да не замръкнем там, тъй като никoй не беше предвидил да вземе фенери. Слизането го направихме доста бързо за 3 часа като по пътя дори моята другарка Вики имаше щастието да види 5-6 диви прасенца и късмета да не налетим на разярена свиня, която да сметне, че сме заплаха за рожбите и. Както се казва накрая е най-трудно. Рязкото  и бързо слизане в последния участък ни взе силите и дори ни заболяха краката, което рядко се случва. Но въпреки всичко бяхме по светло в Желява и тогава се оказа, че сме изпуснали автобуса, а следващия тръгваше в 22.30часа. 

        С автобуса в 22.30, който беше и последен за деня, стигнахме в София и успяхме да хванем и последния трамвай от автостанция Изток и благополучно да се приберем щастливи и уморени от тази разходка, която по наши сметки с всичките качвания, слизания и почивки ни отне 8 часа. В заключение бих добавил, че ако човек търси бягство от тълпите по известните планини около София, то тогава нека отиде на Мургаш. Поздрави от веселия екип.

Лозенските кактуси, далеч от погледите на хората

             Автор:Виктория Цветанова

            Кактусите край Панчаревското езеро не са много популярна дестинация, тъй като и ние не знаехме за тях до скоро. Преди около 2-3 месеца научихме, че в покрайнините на лозенската планина има едно място, на което растат диви кактуси. Как са попаднали там и как са успели да се захванат...малко е мътна историята. Решихме да отидем и да проверим за какво става въпрос. Разбира се от пътеписа, на който бяхме попаднали и от който разбрахме за тези растения, не научихме къде точно е мястото. За момент се отказахме да ги търсим на този етап от време, но ето, че стана август и искахме да си направим отново разхода из Лозенската планина и решихме да издирим маршрута на кактусите. След един безуспешен опит, на втория път успяхме да ги намерим благодарение на многото хора, които също бяха зачудени къде са тези кактуси и, които открехнаха и нас, и още други хора, коя точно е пътеката. Освен това направихме и един преход, минаващ през в.Бачун и излизащ направо на с.Лозен. Но първо за кактусите.

         И така преди около седмица решихме да отидем най-накрая. До там се стига с един от всички рейсове, които минават след Окръжна болница, с изключение на автобус 6. Слиза се на спирката, която е на панчаревското езеро и оттам се потегля нагоре по обичайната пътека. Трябва да се следи внимателно, защото  по нея има отбивки, които малко трудно се забелязват. На втората отбивка, след като сте тръгнали по пътеката, се свива вдясно. Оттам се ходи по сравнително равно за около 15 мин. и се излиза на една скалиста местност, от която се вижда цялото езеро. 

           Оттук започва да се слиза по скалата, която е доста ронлива, надолу. И ето ви кактусите в цялата им прелест. Доколкото видяхме са два вида. Имали са цветове, които най-вероятно са били цъфнали началото на юни месец. Интересно е да се види, защото диворастящи кактуси има само тук и на един остров на Черно море. Общо взето хората, които нападаха с мнения, че сега ще се знае точното местоположение на кактусите и всичко ще се превърне в един голям боклук - не са прави, защото именно те са групата, отишла там и набрала си цветове от тези прекрасни растения. Но стига лоши мисли, а сега по-добре отидете и вие на това място, защото си заслужава и моля Ви не го превръщайте в бунище за отпадъците си, те не тежат повече от това, което сте си занесли за на идване :) 

           Наред с многото кактуси имаше и много дебелц, който на места беше цъфнал и бе придал на тези скали едно приятно очарование. 

            След като разгледахме тази забележителност решихме да се върнем на главната пътека, от която да продължим за по-нагоре. Ходейки по нея след около час се излиза на две запустели сгради, на които има отбелязано, че направо е пътят за първенеца на Лозенската планина - Попов дял. Принципно на около 15 минути от мястото със сградите трябва да има и изворче с името Бачул чешма. Ние така и не го намерихме, но и не сме го търсели упорито. Трябва да се знае, че тук почти няма вода и е хубаво човек да си носи повечко течности. След като продължихме направо не след дълго се стига и в.Бачун, който не е означен на картите като връх, а просто като някаква височина. Любо го изкачи, докато ние двете с Мирослава чакахме и се препичахме на една страхотна полянка. След кратката почивка решихме да тръгваме, защото до Попов дял имахме още път. Вече беше станало към 6 часа, когато стигнахме и подножието на Ланина могила. Оттам има две пътеки, които извеждат съответно на Лозен или на Пасарел. И понеже вече беше станало късничко решихме да се спуснем през тази, която води до Лозен. Това е по-скоро коларски път, който за половин час извежда в селото, вече квартал на София. И така приключи нашата малка разходка в делничния ден, която ни показа чудните неща по Лозенската планина.