14.03.2011 г.

12.03.2011 5 часа - 100км. - Трънско ждрело на стоп


 Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

           Това трябваше да е едно обикновено пътуване на стоп до едно удивително място в края на България, на границата със Сърбия. Впоследствие историята, която се случи си заслужава да се изпита поне веднъж в живота.
            На 12.3.2011 аз и Любо бяхме тръгнали към Костинброд с идеята да снимаме на традиционните за Тодоровден кушии. Станали прекалено късно и загубили половината ден, към 11 часа на обяд решихме да сменим посоката и да се отправим към Трънското ждрело. Така към 12.00 седяхме на изхода на Божурище и започнахме приключението си. Да ходиш на стоп е едно от най-добрите решения, кито човек може да вземе. За жалост в България тази форма на пътуване все още набира скорост и на българина му трябва повече увереност, ако иска да се придвижва по този начин. Е, след 20-ина минути ни спряха двама души с извинението, че е трябвало да спрат, за да можем да се качим. Поразпитахме ги как да се доберем до гр.Трън, защото те ни оставиха на Драгоман. Е, очертаваше се да минем през доста села, докато не стигнем поне с.Врабча, откъдето щяхме по-лесно да се доберем до Трън. Обнадеждени, че няма да можем да стигнем този ден до Трънското ждрело вече мислехме как само да се доберем до Трън и оттам до София. На моменти отчаянието толкова ни беше обвзело, че се чудихме как без екипировка ще можем да пренощуваме. В крайна сметка си взехме забележка, че никога повече няма да тръгваме на стоп до такива неясни дестинации без да сме се подготвили по-добре. И така, от Драгоман иди дойди стигнахме до Габер. А пътят, който все повече изминавахме, ставаше все по-обезлщден. Минахме през още няколко по-малки селца, докато накрая не стигнахме близо до началото на с.Круша. там ни спряха и гранична полиция, които се оказаха много мили и добри хора. Докато си говорехме с тях и времето минаваше все по-неусетно. Черпиха ни с портокал и ни съдействаха със стопирането. Към 13,30 успяха да накарат двама души да ни закарат поне 5-6км. по-нагоре. Съгласихме се, защото макар и толкова малко, това си беше все помощ и някакво придвижване. Като успокоение ни движеше мисълта, че денят е пред нас и вече не се стъмва толкова рано. Е, достигнали до края на с.Круша ни чакаше и най-трудното изпитание. Пътят, който впоследствие се убедихме, че е някакъв пролом, беше 8км. нанагорнище, изкачване по баири, които не свършваха. Идеята ни, че тук някой ще мине и ще ни качи на стоп отдавна ни беше напуснала. Затова впрегнахме сили и си казахме, че трябва да стигнем до с.Врабча. И така поехме по 8 км път. Слънцето печеше и блестеше в очите ни. Коли минаваха на всеки половин час, но никой не пожела да спре. Явно хората се "плашеха" от такива извънземни като нас. Но ние не се отказахме, бяхме убедени, че до края на деня все ще успеем някак да се приберем в София. Да ходиш 8км по виещи се серпентини е все едно да ходиш 20 км. по права линия. Когато си отчаян пътят се вижда много, а краят му е някъде в нищото. Удивително беше, че тръгнахме в 14.00 от с.Круша, а при Врабча успяхме да стигнем в 15.00. И тогава от нищото изникна в далечината една кола. Нямате си на представа колко се радвахме да видим кола в тази пустош. Стопирахме я макар и с малка надежда. Но хората са прави като казват, че надеждата умирфа последна. Колата спря и хората ни качиха. На всичкото отгоре се оказа, че и те са към Ждрелото, както и, че и те са се лутали по същия път, по който и ние. И така към 16.00 часа вече бяхме на Трънското ждрело. По пътя си видяхме и лисица, минахме през с.Врабча, което изглеждаше в окаяно състояние, но бяхме много по-спокойни и щастливи, че стигнахме целта точно, когато имахме най-малко надежда.








     Самата местност около Ждрелото беше много красива и живописна. Разходихме се съвсем малко, защото все още не ставаше за обиколки из това място. Ние си обещахме да дойдем отново лятото, когато ще имаме достатъчно време да го обходим и опознаем по-добре. След разходката по р.Ерма и едно страховито мостче стана време да се прибираме в София. Хората, с които дойдохме ни закараха обратно в големия мръсен град, което беше наистина много добро и благородно от тяхна страна. И така сега като пиша този пътепис се усмихвам и си припомням изминалия 1 ден. А най-удивителното беше, че бяхме изминали почти 100 км. отиване и връщане за 5 часа и с нула пари, да не похарчихме никакви пари :) Доказахме си, че човек може да стигне нявсякъде без пари стига да има воля!               
                                                   














Няма коментари:

Публикуване на коментар