15.03.2011 До Копривщица и обратно на стоп

  Автор:Любомир Монов
Снимки: Виктория Цветанова

         Беше 15 март, вторник, ден който започна обещаващо- със слънце, ден, в който с моята другарка бяхме решили да си направим екскурзия на автостоп до Копривщица . Идеята беше за ранно тръгване сутринта, но поради стечение на обстоятелствата заминаването се случи по- късно. Чак към обяд бяхме на изхода на София, при Долни Богров, с идеята да стопираме на Подбалканския път. Нямаше много трафик, но все пак след 25 минути махане ни качи един човек, който уж трябваше да ни откара до някакво село преди Пирдоп, но в последствие ни остави на изхода на Пирдоп.:) От там за има- няма 5 минути махане ни качиха директно до отбивката за Копривщица и тръгнахме. Коли по този път нямаше и се примирихме, че трябва малко да повървим пеша. Така извесно време, докато отминахме покрай жп гара Копривщица, която е на 8 км от самия град . Точно тогава едни любезни хора се смилиха и ни метнаха точно на площад ''Двадесети април''. От там започна нашата разходка из това китно градче- музей След като се поразходихме известно време и направихме доста добър снимков материал решихме да затръгваме обратно поради мрачните облаци, които започваха да се натрупват по небето. Интуицията ни помогна и този път, защото с решението си избегнахме проливния дъжд, които се изля и успя да ни намокри чак в София. И освен това късмета на връщането ни беше, че си хванахме директна кола и ни стовариха почти до града, откъдето шляп- шляп и си хванахме градския транспорт. Общото впечатление за това градче беше, че все пак колкото и жалка да ни е държавата все още има някои красоти, заради които си заслужава, но по- добре да им се радваме сега, защото утре може и да ги няма. :)   

                           Добре дошли в Копривщица                                                       

  

12.03.2011 5 часа - 100км. - Трънско ждрело на стоп

 Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

           Това трябваше да е едно обикновено пътуване на стоп до едно удивително място в края на България, на границата със Сърбия. Впоследствие историята, която се случи си заслужава да се изпита поне веднъж в живота.

            На 12.3.2011 аз и Любо бяхме тръгнали към Костинброд с идеята да снимаме на традиционните за Тодоровден кушии. Станали прекалено късно и загубили половината ден, към 11 часа на обяд решихме да сменим посоката и да се отправим към Трънското ждрело. Така към 12.00 седяхме на изхода на Божурище и започнахме приключението си. Да ходиш на стоп е едно от най-добрите решения, кито човек може да вземе. За жалост в България тази форма на пътуване все още набира скорост и на българина му трябва повече увереност, ако иска да се придвижва по този начин. Е, след 20-ина минути ни спряха двама души с извинението, че е трябвало да спрат, за да можем да се качим. Поразпитахме ги как да се доберем до гр.Трън, защото те ни оставиха на Драгоман. Е, очертаваше се да минем през доста села, докато не стигнем поне с.Врабча, откъдето щяхме по-лесно да се доберем до Трън. Обнадеждени, че няма да можем да стигнем този ден до Трънското ждрело вече мислехме как само да се доберем до Трън и оттам до София. На моменти отчаянието толкова ни беше обвзело, че се чудихме как без екипировка ще можем да пренощуваме. В крайна сметка си взехме забележка, че никога повече няма да тръгваме на стоп до такива неясни дестинации без да сме се подготвили по-добре. И така, от Драгоман иди дойди стигнахме до Габер. А пътят, който все повече изминавахме, ставаше все по-обезлщден. Минахме през още няколко по-малки селца, докато накрая не стигнахме близо до началото на с.Круша. там ни спряха и гранична полиция, които се оказаха много мили и добри хора. Докато си говорехме с тях и времето минаваше все по-неусетно. Черпиха ни с портокал и ни съдействаха със стопирането. Към 13,30 успяха да накарат двама души да ни закарат поне 5-6км. по-нагоре. Съгласихме се, защото макар и толкова малко, това си беше все помощ и някакво придвижване. Като успокоение ни движеше мисълта, че денят е пред нас и вече не се стъмва толкова рано. Е, достигнали до края на с.Круша ни чакаше и най-трудното изпитание. Пътят, който впоследствие се убедихме, че е някакъв пролом, беше 8км. нанагорнище, изкачване по баири, които не свършваха. Идеята ни, че тук някой ще мине и ще ни качи на стоп отдавна ни беше напуснала. Затова впрегнахме сили и си казахме, че трябва да стигнем до с.Врабча. И така поехме по 8 км път. Слънцето печеше и блестеше в очите ни. Коли минаваха на всеки половин час, но никой не пожела да спре. Явно хората се "плашеха" от такива извънземни като нас. Но ние не се отказахме, бяхме убедени, че до края на деня все ще успеем някак да се приберем в София. Да ходиш 8км по виещи се серпентини е все едно да ходиш 20 км. по права линия. Когато си отчаян пътят се вижда много, а краят му е някъде в нищото. Удивително беше, че тръгнахме в 14.00 от с.Круша, а при Врабча успяхме да стигнем в 15.00. И тогава от нищото изникна в далечината една кола. Нямате си на представа колко се радвахме да видим кола в тази пустош. Стопирахме я макар и с малка надежда. Но хората са прави като казват, че надеждата умирфа последна. Колата спря и хората ни качиха. На всичкото отгоре се оказа, че и те са към Ждрелото, както и, че и те са се лутали по същия път, по който и ние. И така към 16.00 часа вече бяхме на Трънското ждрело. По пътя си видяхме и лисица, минахме през с.Врабча, което изглеждаше в окаяно състояние, но бяхме много по-спокойни и щастливи, че стигнахме целта точно, когато имахме най-малко надежда.

     Самата местност около Ждрелото беше много красива и живописна. Разходихме се съвсем малко, защото все още не ставаше за обиколки из това място. Ние си обещахме да дойдем отново лятото, когато ще имаме достатъчно време да го обходим и опознаем по-добре. След разходката по р.Ерма и едно страховито мостче стана време да се прибираме в София. Хората, с които дойдохме ни закараха обратно в големия мръсен град, което беше наистина много добро и благородно от тяхна страна. И така сега като пиша този пътепис се усмихвам и си припомням изминалия 1 ден. А най-удивителното беше, че бяхме изминали почти 100 км. отиване и връщане за 5 часа и с нула пари, да не похарчихме никакви пари :) Доказахме си, че човек може да стигне нявсякъде без пари стига да има воля!               

                                                   

11.03.2011 - Манастирски поляни - в.Дупевица (1256м.)

 Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

      Петъчните дни обикновено са чакани от работещите хора с голямо нетърпение. Тъй като в този ден нямах никаква работа нито бях на университет, то с моя другар Любо решихме да си направим едно изкачване до в.Дупевица в Люлин планина. Времето също беше много подходящо и успяхме да осъществим и този връх, който беше заплануван още за миналата година. С това първо изкачване, може да се каже, че открихме сезона.

     Люлинската планина не е от най-посещаваните дестинаций макар да се намира близо до Витоша. Няма с какво да се опише чак толкова, но преимуществото и пред Витоша е, че липсват ветроерте, които по принцип "владеят" Витоша. Дестинацията ни беше такава: от Манастирски или още Бонсови поляни до в.Дупевица (1256), който е първенецът на тази планина. До Манастирски поляни се стига с рейс 260, който спира в Горна Баня и по асфалтов път, по който се върви около 20 минути. Пътят е много приятен, тъй като нямаше коли нито пък беше лято и печеше горещо. Бонсови поляни бяха една друга дестинация, която бяхме посетили миналата година. Та пътят ни не се виждаше много непознат до манастир св.св Кирил и Методий. Както се очакваше по това време на годината имаше достатъчно сняг макар и местността да не беше разположена на високо. Затова е хубаво да си с добри обувки, защото намокриш ли се изкачването става кофти. По принцип имаше маркировка, но до самия връх трябва да се ориентираш по усет. Стигнали до манастира, който е разположен между рекичка и гора трябваше да се повъртим известно време в местността, докато не открием правилния път. Малко в страни от манастира се намираше изоставен комплекс от сгради. Най-вероятно това бяха изоставени казарми. Както и да е, след тази малка обиколка решихме да потеглим по един път, намиращ се над манастира. В снега дори и да е имало пътека, сега няма, освен няколкото стъпки, направени може би седмица или две преди нашето посещение. Оттам вървяхме само нагоре и пак повтарям, за да не станеш мокър е добре да си с хубави и подходящи за това време обувки. След 30 мин. ходене най-накрая излезнахме на в.Дупевица. Оттам се виждаше Витоша, както и Владая. На върха като ориентир може да послужи една огромна предавателна кула, а около нея още едно поделение, изоставено отдавна. Поседяхме малко и решихме да слизаме като минем този път през Владая. По асфалтовия път обаче не хванахме отбивката и затова се върнахме на отправната ни точка - Манастирски ливади. Оттам тръгнахме да слизаме отново към рейса за София и един човек с кола ни спря на стоп до него. Ето така за 4 часа успяхме да си направим една добра разходка. 

      Люлин планина не е от най-посещаваните места, но гледката от в.Дупевица си заслужава и не е лошо да се посети. А на всичкото отгоре е и много лесна за изкачване, стига да не объркаш пътя. 

 Изглед към Копитото

Манастир "св.св. Кирил и Методий"

                                                              Кулата на в.Дупевица

                                                                                                                    Изглед към Владая