10.06.2010 г.

27.05.2010 Покоряване на Черни Връх през с. Железница


  Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова   

      Беше от онези топли и слънчеви майски делнични дни, в които на работещите хора вече им беше писнало да си стоят на работните места, а на скитащите им предстоеше да излезнат на природа. Трябваше да тръгнем рано от София, но уви някой беше завидял на хубавите ни намерения за деня. Вместо да започнем изкачването си до заветния Черни Връх рано сутринта, когато тялото е най-будно и готово за приключения, ние започнахме похода си в 12 на обед. Това обаче нито за миг не помрачи хубавото ни настроение. Премеждията, през които преминахме по пътя до заветната цел бяха свързани с градския транспорт. След няколкочасови мъки с него успяхме да се доберем до с. Железница. 

           Избрахме да покоряваме Черни Връх през с.Железница, защото това беше по-интересния път. Пътеката започваше от самото село. Имаше маркировка, както тук-там и по някой човек, решил да се възползва от хубавото време. Пътят се очертаваше труден не само заради на места стръмната пътека, но и заради жилещото обедно слънце. Според мен този маршрут беше много по-интересен, защото тук можехме да срещнем много по-разнообразна флора, както и гъби. Железница е мястото, на което имаше добри предпоставки за поникването на гъби. Пейзажите, които се откриваха пред нас също правеха мястото толкова очарователно. Отначало с дървета покрай нея, после с голи хълмове ни приветстваше пътеката. Главният недостатък беше, че бяхме тръгнали твърде късно и голите хълмове, които сутрин може би бяха утешение, сега изглеждаха като недостижима цел. Изтощавахме се не от силното нанагорнище, а от обедното слънце, което не жалеше никой и нищо. Това не можеше да ни спре, защото имахме цел. А целта беше на 2000 метра от нас. Бяхме разделили 4-часовия си поход на 2 части. Първата ни цел, която беше и по-трудна, бе да стигнем до х.Физкултурник. Втората бе от хижата до Черни Връх. Изпитанията тепърва предстояха. Пътеката, която отначало не изглеждаше толкова стръмна, започна да става, когато достигнахме красива иголистна гора. Сухият терен беше по-лек за вървене, защото не затъваш в кал до уши. По този път срещнахме много малко хора, които впоследствие разбрахме, че са стигнали само до х.Физкултурник. Предимно бяха хора на средна възраст или възрастни. А младите?! Явно планината си оставаше място табу за младите хора. Гордост беше, че ние сме от малкият процент, които оползотворяват времето си не по града, а в дивата природа. След като извървяхме стръмната пътека през иголистната гора, излезнахме отново на голи поляни. Духаше слаб, леко освежаващ вятър, а слънцето печеше ли, печеше. На тези поляни успяхме да си наберем майски гъби, които впоследствие се оказаха много вкусни. Продължавахме нагоре, макар и вече леко уморени, защото първата ни цел наближаваше. А, колкото повече се приближавахме към нея, толкова повече бяхме удивлени от пейзажа. Поляни, сняг, поляни. Кой може да се похвали, че се е замерял със снежни топки посред лято. Започнахме да срещаме и планински минзухари, които от 1-2 на места постепенно с изкачването ставаха на цели поляни. Снегът започваше да зачестява. Не след дълго стигнахме и до х.Физкултурник. Както изглеждаше тя беше необитаема през летните сезони. Спряхме за кратка почивка, защото стрелките на часовника бяха напреднали, а да останеш по тъмно на планина не беше много добра идея. С неприязън обаче открихме целият боклук на хижата, който се беше натрупал. Да бъдеш на едно такова красиво място и да видиш, че и тук хората са оставили следите си беше направо много разочароващо. След кратко обсъждане на този проблем продължихме. Стигнали до хижата ни оставаше още около час - час и половина път до Черни Връх. Вече нямаше такива стръмни изкачвания, защото бяхме на около 1900-2000 м. Единствен недостатък е, че пътеката много заобикаля, защото има прекалено много скали, през които преминаването е трудно. По този път моят спътник, който водеше видя и усойница. Аз така и не я чух, но тези змии съскат, когато се почувстват застрашени. Ако не я подразниш шанса тя сама да те ухапе е много малък. С още малко изкачване стигнахме до местността Бистришко бранище, а по-нагоре от нея и до Торфено бранище. Разтапящия се сняг бе превърнал пътеката в нещо като река. Добрите обувки ми спасиха краката от всякакво измокряне. След това място ни оставаше още много малко. Когато изкачихме поредните камъни насреща ни се облещи Черни Връх. Умората ме беше налегнала до такава степен, че за малко да се откажа. Но Любо не ми позволи да го направя, защото бяхме вече толкова близо. Впрегнах цялата си останала сила и ... се качихме. Беше велико - насреща билата на Стара планина. Духащия вятър и липсващите хора правеха гледката невероятна. Накъдето и да се обърнеш - красота. Все едно бяхме над облаците, над града, над всичко. Не исках това усещане да свършва, но уви трябваше вече да слизаме. Вечерта, когато се прибрах почувствах някаква сладка умора, която искам да преживея отново.






















Няма коментари:

Публикуване на коментар