Из Влахина и Малешевска планина

  Автор:Любомир Монов
  Снимки: Любомир Монов


   Благодарение на необичайно топлото време тази есен все пак решихме да се възползваме от циганското лято и да направим, този път може би наистина последния поход за сезона. Mоята идея отново беше за една непопулярна дестинация - Влахина и Малешевска, планини останали далеч от полезрението на повечето туристи поради факта, че се намират в граничната зона и доскоро са били с ограничен достъп. Планирания преход беше замислен да започне от Симитли към село Брестово и да разгледаме чудните Коматински скали, след което да изкачим връх Кадийца (Огреяк 1924) - първенец на Влахина планина и Ильов връх ( Джама) 1802 - първенец на Малешевската планина. 

      От София тръгнахме трима души в слънчевия четвъртък наобед, аз и моите хора - Ванката и Венера. Потеглихме тримата заедно на стоп към изходната точка за нашия поход - гр. Симитли. Както обикновено и тази дестинация никога не я бяхме посещавали и това поставяше пред нас много въпросителни откъде да се минава и т.н. Особеност на планината е, че тя е немаркирана и изкачването става по пригранични пътища и без пътеки. Не след дълго пристигнахме в Симитли и въоръжени с топографски карти тръгнахме нагоре по пътеки през гората, които вървят успоредно на асфалтовия път и благодарение на тях спестихме голяма част от завоите на шосето. По някое време излязохме за кратко пак на асфалта и отстрани се заплеснахме в бране на рижики и масловки и без да усетим ни настигнаха граничарите с една джипка и се информираха накъде отиваме, колко дни ше бъдем в района и така после по живо по здраво заминаха, а ние продължихме още малко напред и тъй като беше започнало да се смрачава решихме да търсим място за първия лагер. Нашия катун го опънахме на една доминираща височинка над село Тросково с идеята да видим на сутринта изгрева. Село е силно казано, защото в този район всички села са разпръснати махалички по баирите.   

    Вечерта мина спокойно и сутринта станахме по тъмно, когато тъкмо червеното зарево на изгрева започваше да хвърля първите си лъчи. Ние вече бяхме бодри на път знаейки, че Коматинските скали вече трябва да са нейде наблизо пък и връх Кадийца се приближаваше все повече . Върхът се вижда отдалеч, тъй като е ясно изразено било доминиращо над околния пейзаж от по-ниски зелени възвишения покрити с гори и полянки. Асфалта свърши окончателно след село Тросково и ние поехме по черен път, който също предлагаше на доста места да се съкращава с пътеки. Всичко ставаше по усет, за което ние бяхме много доволни. Е, имаше и някои места, които не могат да се заобикалят и минавахме по пътя заради специфичните особености на релефа в тази планина - изключително дълбоки дерета и долове. Нейде по пътя ни застигна един местен дървосекач с неговата джипка, която беше доста колоритно старо съветско возило Газ 69 и ни каза, ако искаме да ни метне километър -- два ,три нагоре и ние се съгласихме. Впоследствие не сгрешихме за решението да се качим. Въпросният местен жител явно сметна за добре да ни покаже как се движи джипката в пресечен терен и започна да се движи извън пътя като ни обясняваше, че ни показва екстрийм и се хилеше на удивените ни физиономии. След тази случка дойде моментът пътищата ни да се разделят. Той ни остави по-нагоре в гората и си продължи по своя си работа, а ние напред продължихме да крачим през гората като чат пат спирахме да берем масловки и рижики, а тук даже се появиха и няколко сърнели. За съжаление някъде тук трябваше да се разделим с Иван, който трябваше да се прибира в София и тази раздяла малко ни омърлуши, след като не успяхме да го разубедим да остане, но все пак ние с Венера трябваше да продължим напред и така и сторихме.

         В петък в късния следобед излязохме на село Брестово и на Коматинските скали, които представляват множество удивителни скални венци и гладки стени. На места пейзажа със скалите, пожълтелите треви и единичните дървета напомняше за някоя савана или прерия, а не за нашата страна. Апарата ми не спираше да щрака и да си мисля за уникалната природа на България, която повечето хора познават частично. Тук спретнахме срещу скалите един малък следобеден обяд и не пропуснахме да се информираме и от местните хора, освен и от нашта карта, за пътя към Кадийца. Те бяха много любезни и учудени, че от София сме дошли тук и на това място, тъй като не идват много туристи както можеше да се предположи ,казаха ни какъв е пътя, дадоха ни ябълки и ние с Венера тръгнахме.Идваше ред на по-сложната част от задачата: да решим как ще стигнем до билото. След Брестово имаше още малко асфалтов път и той не след дълго свърши и излязохме на един ловен заслон в много добро състояние с навес,пейки и маси. Направихме кратко съвещание и огледахме картата и баирите около нас. След визуалния контакт с най-близкия до нас рид, срещу заслона установихме, че той е най-подходящ за изкачване, тъй като в по-голямата си част е с рядка гора, а на места с полянки и ще ни предлага добра видимост за посоката към билото. Тръгнахме нагоре, че дори успяхме да хванем и някаква пътека движеща се право нагоре. Тук, в началото, денивелацията беше по-голяма, но постепенно наклона почна да става не толкова стръмен и докато се усетим излязохме от горския пояс и пред нас се изправи билото на Влахина. Погледнато оттук върха приличаше на някакъв исполин ,великан спрямо околния пейзаж. Направихме снимки и продължихме нагоре и не след дълго излязохме между 55-та и 56-та гранична пирамида и посоката беше ясна напред към 55-та пирамида, на която е разположен връх Кадийца. Много бързо се изкачихме на върха, а тук духаше зверския вятър . Интересно е да се отбележи,че най-високата точка всъщност е на 55-та пирамида, до която е разположен македонски триангулачен знак, а на едно по-ниско възвишение срещу него е българския триангулачен знак, където е измерена височината от 1924 м. В този случай Кадийца трябва да е 1924 + някакви метри отгоре. Завъртяхме се малко на върха, направихме си снимки и се порадвахме на гледките в края на деня към България и към Македония. Тъкмо бяхме решили да слизаме някъде надолу, където няма да е много ветровито, за да си опънем палатката и откъм македонска страна дойде един кравар. Запознахме се ,поразлафихме си и от дума на дума Станко ни предложи да спим в тяхната кошара долу под Кадийца в македонска страна. Нас не ни трябваше много увещаване и тръгнахме надолу като неволно станахме и кравари, тъй като му помогнахме да си прибере кравите . Между впрочем той вече бе успял да ми подари две кутии цигари, но това беше само началото на тяхното гостоприемство. Слизайки долу при кошарата се запознахме и с другия македонец Здравко, те ни настаниха в тяхната стая и понеже вече беше почнало да се стъмва се заехме да правим вечеря. Те извадиха овче сирене , направиха салатка, а ние им изпекохме гъби масловки и сърнели, направихме чай от мащерка, която бях брал в Пирин по-рано тази година. И така с тази богата трапеза изкарахме една страхотна вечер в Македония и на раздумка с новите ни приятели. Те бяха много упорити в стремежа си да ни нахранят и напоят добре. На другата сутрин Станко донесе "Горско пиво", още цигари, бисквити, натурален сок и бонбони. Отделно дойде трети овчар, който набързо успя да се осведоми кои сме, какво сме и не пропусна и той да ни покани на гости в Македония и да ни даде всичките си телефонни номера. Същата нощ сънувах един много странен сън, който може би беше носталгия по България. Сънувах как си спя в собственото легло вкъщи, което сутринта ми докара доста усмивки като се усетих къде съм. Колкото и да не ни се тръгваше на сутринта трябваше да се изстреляме, защото още път ни чакаше и се разделихме с нашия приятел Станко, който тръгна нанякъде да пасе кравите, а бай Здравко пък взе раницата на Венера да я носи горе до билото - до границата, за да ни помогне. Тук също е интересно да спомена, че откъм македонска страна има туристическа маркировка за изкачване на върха, но откъм българска страна явно на никoй не му се е занимавало да прокарва маршрут, та както и да е.

                                       

       Излязохме на билото и се снимахме и разделихме със Здравко и тръгнахме напред към следващата цел - Ильов връх 1802м., който отдалеч трудно можеш да разбереш, че е връх, защото представлява плоско заоблено било и не се отличава на фона на релефа. В този съботен ден имахме и няколко срещи с нашите хора от гранична полиция онези същите, които ни настигнаха по пътя към Брестово и разменяхме по някоя и друга приказка. Много бързо стигнахме от Кадийца, минавайки покрай 55, 54,53,52 пирамида до заветната 51, с която е отбелязан Ильов връх. В този ден отново извадихме късмет въпреки слънцето рано сутринта по-късно навсякъде стана облачно и мрачно, опита се и да ни препръска още горе на билото, а Кадийца започна да потъва в мъгли. На Ильов връх седяхме малко и тръгнахме след 52 пирамида само надолу по един рид и не след дълго отдолу се показаха овчарски кошари и бивша застава. Съобразително заобиколихме леко кошарите през една просека в гората и повървяхме известно време по тази приятна пътека, която не след дълго се сля с пътя, който слиза от заставата и върви под склоновете на тукашния връх Руен и извежда в близост до ловния заслон, за който споменах в началото, при края на асфалта. Стигайки при разклона за Брестово нямахме голям избор освен да хванем асфалтовия път към село Сушица и където можем да го скъсяваме, но това не ни се наложи, тъй като след 5-10 мин бяхме настигнати от нашите граничари с джипката и без да се уговарят спряха, отвориха вратите и багажника и ни казаха че сега ще ни ``арестуват`` и ще ни закарат до главния път до село Черниче малко преди Симитли. Много мили и симпатични хора се оказаха, даже ни разказаха някои истории за района, но и това пътуване свърши и по живо по здраво се разделихме с тях на село Черниче както сами се нарекоха социалния патронаж спасяващ закъсалите. С поздрави и пожелание да водим и други туристи натам те тръгнаха в тяхната си посока, а ние извадихме огромен късмет ,защото точно в този момент заваля зверския дъжд. Събота привечер с този дъжд вече нямахме много голям шанс да се приберем в София и бързо решихме да пренощуваме аварийно в Благоевград и оттам в неделя сутрин да си заминем. Така и сторихме всъщност с влака от гара Черниче стигнахме до Благоевград, където се срещнахме с моите хора, които ни приютиха в един таван за през нощта да спим и в неделя рано сутринта в кучия студ излязохме на изхода на Благоевград да стопираме към София и не след дълго късметът ни се усмихна и вече бяхме на път към столицата.

          С това завършва моят разказ за това приключение из тези две непознати планини и за нашата разходка по границите на България и малко извън нея.