8 -9.04.2011 Мелнишко приключение

Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

   Като край на работната, учебна или каквато си пожелаете седмица, петък беше перфектният ден да избягаме от града. Дестинацията беше - Мелник и околността, а пътуването  - as usual на стоп. И така готови за път, на 8 по обяд тръгнахме към Мелник.

  Събрали се четирима души, а това си бе чист късмет, защото обикновено сме двама, потеглихме от Владая за първата ни междинна спирка - гр.Дупница. Направихме си междинните спирки, за да можем горе-долу да пристигаме по едно и също време, а и да не се губим. Тук е моментът да благодаря на Евгени, нашият нов приятел, както и на Яна, които дойдоха с нас, а мисля че не сгрешиха. И така в 14.00 вече бяхме стигнали Дупница. Там до 15-ина минутки дойдоха и те. И така постояхме известно време в този град. Аз и Любо не идвахме за първи път тук, но отново ни беше хубаво, когато видяхме колко поддържано и чисто е всичко. Към 16.00 часа решихме да потегляме. Следващата ни спирка беше в Благоевград. От Дупница до там стигнахме бързо, но в Благоевград си поседяхме около 20 мин. Най-накрая ни качи един човек с обяснението, че сме му изглеждали по-млади. Е, хубаво е понякога да те смятат за по-малък, отколкото си. Добре, че ни остави след Кресна, защото на завоите, които бяха там, нямаше начин да си хванем стопа. Нашите приятели се оказаха около 15 мин по-назад от нас. И, когато ние чакахме на един крайпътен мотел те минаха с кола, която ни взе и нас. И така заедно се придвижихме до отбивката за Мелник. Времето вече се свечеряваше, а коли по пътя минаваха много рядко и много бързо. Решението да вървим около 10 км. до града не бе взето точно еднозначно, но нямахме друг избор. Когато съвсем се стъмни и Яна и Евгени бяха по-назад от нас ненадейно на тях им се усмихна късметът, който 5 мин. по-късно ни сполетя и нас. Един човек с пикап ни качи и четиримата до града. Към 22 часа бяхме в най-малкия град на България - Мелник.

     И, докато навсякъде светеше от механите ние решихме, че няма много време за губене и, че трябва да си намерим място за през нощта. Градът има една главна улица и по нея лека-полека се заведохме до началото на еко-пътеката, преминаваща през вече изсъхнало корито на река и стигаща до Роженския манастир. Разпънахме си палатката на най-прекрасното място за къмпинг. Прекрасно, защото имаше построена беседка и направено огнище. Дори дърва бяха събрани. А и бяхме вече достатъчно нетърпеливи да си отпочинем от пътя и преживяванията по него. След сладките приказки край огъня, някъде към 3 часа реших, че е време да си лягам, ако искам да стана на следващия ден по-рано.

     Е, на сутринта към 9 часа, след като се бях наспала добре, реших че е крайно време да ставам. Любо вече беше буден отдавна, а другите ни двама приятели заспиваха, защото бяха "пропиляли" нощта в приказки. Гледката, която се откри, когато излезнха все още сънена от палатката бе умопомрачителна. Разбира се в добрия смисъл на думата. Слънцето вече беше огряло издигащите се на поне 50 м. от нас образувания. Наистина на дневна светлина гледката беше много красива. Мелнишките пирамиди не са като тези от Стоб. Докато Стобските са съсреодоточени в един малък район, то Мелнишките са разположени от началото на града, та чак до Роженския манастир. И, което е още по-хубаво еко-пътеката минава покрай тях и можеш да се насладиш на монументалната и зашеметяваща гледка, която природата е сътворила. 

       Към 11 часа решихме, че е време да тръгваме към Роженския манастир. Беше станало прекалено топло вече, но нямаше как, трябваше да потегляме. Пътеката, изпъстрена с вече цъфнали дървета, няма как да се обърка. Просто трябва да ходиш по устието на вече пресъхналата река. Отначало пирамидите, които всъщност са с най-различни форми, бяха по-белезникави на цвят, верочтно от почвата, която ги образуваше. Но колкото повече се изкачвахме, толкова цветовете им ставаха по-оранжеви и червени. Изкачили се вече на връхната точка на пирамидите можехме да видим манастира, който се беше сгушилсред зеленината на пролетта. Оставаше ни още съвсем малко път, но се позабавихме, защото гледката, която се откри откъм Мелник беше още по-невероятна отвисоко. Можехме да видим как зеленината обгръща образуванията и как те се извисяват като дворци с виски кули. След като се нагледахме на тази красота решихме да продължим по пътя си. За 10-ина минути вече бяхме слезнали до манастира.

      Роженският манастир е най-големият манастир в тази област. Построен около XIII в. той многократно е опожаряван. Днес видът му не е нищо толкова внушително, но в него се съдържа иконата на св.Богородица Пораитса. Малък, но много уютен манастир, който те зарежда със сила. на около 200 м. от него е и гробът на Яне Сандански. Въобще цялата местност на Мелник е осеяна със забележителности. Човек може да се наслади на спокйствието там, защото зеленината, която се простира в целия район - предразполага само да си почиваш.

    

          След двучасово седене на поляната пред църквата, в която е положен Яне Сандански, решихме да си затръгваме, защото трябваше да се връщаме обратно в София. Нашите приятели решиха да пренощуват в Мелник, но ние трябваше да хващаме стоп. Върнахме се по еко-пътеката, откъдето бяхме дошли, за да разгледаме и града. От манастира до града са 40 мин. , защото е само спускне надолу. Та към 16 часа бяхме отново в китното градче Мелник. Това, което успяхме да обиколим бяха няколко къщи и Болярската къща, от която бяха останали външните и някои вътрешни стени. За жалост не ни стигна времето и за останалите забележителни къщи, но ще се върнем отново. Към 17 часа вече чакахме на изхода на града. 

    

       Сбогувахме се с топлото време, красивата местност, за да се върнем в гадния и мръсен град. Пътешествието ни остана незабравимо, защото бяхме на хубава природа и с хубави хора. Стопът беше на 6 както винаги. А изживяването - без коментар.