Идейката за това малко ходене дойде както винаги спонтанно. Няколко дни предварително мислех и проучвах какво е що е, какво може да се види и накрая решихме да се посети дестинация - Сеславски средновековен манастир "Св. Николай Мирлийкийски" и руините на средновековната църква "Св.Георги".
Мястото не е особено известно и в неделя - 18 декември ние бяхме единствените, които имаха вид на туристи пътуващи в тази дестинация с митичния рейс 117, тръгващ от автостанция изток и минаващ през село Сеславци (май вече квартал на София). Като слезнахме в Сеславци заварихме едно тихо и спокойно селце, сгушено в полите на дяла Мургаш в Стара планина. В далечината беше заснежено, но слънцето весело греееше и ние знаехме, че нейде там, кацнало на хълмовете, трябва да е манастирчето. Но всичко по реда си, първата ни цел бяха останките от средновековната църква, разположени до новата църква, която носи същото име "Св. Георги". Вървейки от центъра на селото нагоре видяхме новата църква и по нашата информация до нея трябваше да се намира старата и се упътихме натам. Минахме и през една стръмна уличка с колоритното име Бързачка. Бързо стигнахме до останките от църквата, която по план е била еднокорабна едноапсидна постройка датирана XV-XVI в. Градежат е от ломени камъни, хоросан и сантрачи типичен за повечето средновековни църкви. Навремето е имало стенописи, от които днес нищо не е останало, а вътре в църквата има олтарен камък. С тази кратка информация, която беше обяснена старателно и на моите спътници завърши престоя ни тук и решихме да се придвижваме към следващата цел - Сеславския манастир.
Но тук малко объркахме пътя и вместо отгоре по рида се спуснахме долу и тръгнахме по коритото на една пресъхнала река, където ненадейно се натъкнахме на изоставени уранови рудници, където впоследствие прочетохме, че навремето в този район - по времето на социализма, е имало много уранови мини и планината е надупчена навсякъде с галерии и шахти. И така докато се лутахме за правилната посока в близост до един насип, поглеждайки нагоре видяхме манастирчето. Бързо се качихме при него и тръгнахме на обход въпреки неделния ден манастира беше затворен, но успяхме да надникнем през прозорците и да зърнем и снимаме стенописите. Манастирът възниква тук в началото на ХVІ век според легендите местния болярин Сеслав също имал принос в основаването на манастира, тъй като той имал и крепост в непосредствена близост до него. В началото на XIX в манастира е опустушен от турците, но впоследтвие е възстановен и въпреки това обаче в средата на XX в., намиращите се тук уранови рудници правят района с ограничен достъп и манастира запада. Манастирската черква е най-голямата постройка в Софийската Света гора - едноапсидна, еднокорабна с изключително красиви и богати стенописи, правени от няколко различни автора. Открити са три живописни пласта като най-ценния е датиран от 1618 и се предполага че е дело на именития българския книжовник и зограф Пимен зографски.
Тук , до манастира, намерихме останките от жилищните сгради, много хубави направени пейки и беседки и информационно табло, при което спряхме да похапнем на слънце. След като поседяхме известно време слънцето беше вече започнало да преваля и ние бавно тръгнахме надолу като този път намерихме правилния път, който дори се оказа маркиран и излязохме в селото за около 30 мин., откъдето си хванахме рейса за София и даже успяхме да се приберем по светло, а привечер вече свалях снимките от тези места, които помествам тук.