12-13.06.2010 Един уикенд на Стобските пирамиди

    Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова
        Една седмица преди да тръгнем беше решено ... за уикенда щяхме да отидем на Стобските пирамиди. Времето беше перфектно - лятно. Обстоятелствата също бяха идеални. Всичко беше наред, а и одавна не бяхме ходили на туризъм. Само трябваше да дойде датата 12.06.2010 г. Бяхме вече подготвени за поредното приключение, отворили сетивата си за новото, което ми предстоеше да видя и усетя. 

            Тръгнахме от София към 10.30 преди обяд, защото двата "празнични" дни се очертаваха най-горещи за това лято. Пътувахме с кола и това до известна степен беше много удобно, както и комфортно. Този трип щяхме да изкараме с покрив над главите си. Казвам покрив като пояснявам, че щяхме да спим в къщата на бабата и дядото на моят спътник Любо. Пристигнахме към 12.30 на обяд в най-голямата жега. Това не ни спря още щом се наобядвахме  да тръгнем нагоре към красивите Стобски пирамиди. Очакваше ни една прекрасна, създадена от природата гледка, която може да смае и най-големият непукист на света. Оказа се, че в началото на пътеката, която е построена сравнително скоро, трябва да се заплати такса. Тъй като Любо беше от това село той знаеше още един път, който отвежда до еко-пътеката и който не е платен. Минахме по него и не след дълго излезнахме на самата пътека, водеща към Стобските пирамиди. Жегата, по която тръгнахме беше непоносима, но като знаехме крайната цел нямаше как да се откажем. Важно е да се знае, че щом си тръгнал в горещините трябва да се запасиш с много вода. А в самото село такава имаше почти навсякъде. По пътя нагоре има само един малък участък с борова горичка, на който можеш да си отдъхнеш далеч от жегата. От разказите на Любо разбирам, че и преди е имало пътека, но след проекта тук вече има пейки, беседки и огради. Наистина една добра инициатива да се опазят и да се направят по-достъпни тези места от природата на България, които са по-непознати от някои други. Пътят от селото до самите пирамиди е около 15-20 мин. и е сравнително лек, ако разбира се си с подходящи обувки и не се изкачваш до някъде за първи път. Жегата беше тази, която ни караше да спираме малко по-често, но успяхме да я превъзмогнем и не след дълго вече бяхме на първите пирамиди. Не можеш да повярваш, че това, което наблюдаваш отгоре е пясък и е създадено от природата. Легендата, която беше на това място все едно оживяваше чрез причудливите форми на пирамидите. На обяд те грееха в оранжево и сенките им придаваха живот, а привечер червеникавите образувания направо бяха като живи. Малко по-нагоре бяха вторите образувания, а да достигнеш до третите вече трябваше кураж, защото там пътеката рязко се стесняваше и започваше да става по-стръмна. Но минеш ли я пред теб се окриваше една панорамна гледка, която запленява очите с оранжево-зелени пастелни тонове. Стигнеш ли третите пирамиди, които бяха и най-високи, пътят свършваше и имаше една пропаст, срещу която бяха други пирамиди. Застанал там направо се усещаш на върха на най-красивото нещо, което съществува в България. На върха на природата. Не стояхме много там, защото слънцето печеше с всичка сила и лесно се уморяваш, когато си попил достатъчно слънчеви лъчи. Слизането през малкия път беше по-трудно, но не и невъзможно. Заслужаваше си всяка крачка и всяка капка умора. Веднъж в живота си заставаш на връх, който е по-нисък от планински, но който носи такава легенда за себе си. Доволни от обедната разходка заслизахме  надолу към селото. Но това не беше краят на приключението ни. Целта ни беше през този ден да намерим и още 1 село, което е заличено от картата на България. А именно село Бозовая. Стигнали отправна точка, отидохме от долната страна на пирамидите, за да хванем пътят до това село. Срещнахме овчар, който по думите му в онова село има хора, които живеят. Обясни ни и пътят и ние съвсем учудени хванахме по-бързият, но впоследствие много по-труден път. А той беше изкачването на самите пирамиди. Започнахме го по урвата на пресъхнала река като постепенно се изкачвахме по терасирани участъци. За всеки, който иска да опита нашия начин ще кажа, че това бе пълна лудост. Отдолу всичко изглеждаше по-лесно. Но всъщност беше изключително опасно и безрасъдно. Няма да описвам това изкачване почти до върха на една от пирамидите, защото тогава ми идваше да остана там и да заплача като малко дете. След като стигнахме до преломен и тесен ронещ се път, се отказахме. Слизането също беше голямо приключение. Важното е, че се измъкнахме оттам без никакви контузии. След като слезнахме долу в низината, в храсталаците се натъкнахме на костенурка. Оказа се, че в този район са много. След малко фотосесия на горкото животно, което беше изпаднало в ужас, решихме да го оставим вече на мира. Прибрахме се късно вечерта в къщата, за да разкажем за приключенията си и да заситим огладнелите си тела. На следващата сутрин трябваше да ставаме рано, за да хванем изгрева над пирамидите, но това така и не стана, защото умората от предния ден си беше казала думата и сънят ни приключи в 10 часа. След кратка закуска решихме да отидем на пирамидите, за да направя още снимки на това природно явление. Отново тръгнахме по горещината, но този път бяхме малко по-унили. Защо ли ... и аз не знам. След снимките седнахме в горната беседка за почивка. Надписите е нея свидетелстваха за хората и техните характери, които бяха посетили това място. Някои с голямо упорство, други с голяма мъка, а трети се бяха забавлявали като нас. В 14.00 часа стана време да си ходим от това чудесно място, но щяхме да се върнем, защото имахме недовършена работа - да намерим с. Бозовая. 

          Заредени с нова енергия, чист въздух, приятни емоции се завърнахме в София - градът-убиец на мечти. Но нашите мечти не бяха убити, а напротив - съживени. 

27.05.2010 Покоряване на Черни Връх през с. Железница

  Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова   

      Беше от онези топли и слънчеви майски делнични дни, в които на работещите хора вече им беше писнало да си стоят на работните места, а на скитащите им предстоеше да излезнат на природа. Трябваше да тръгнем рано от София, но уви някой беше завидял на хубавите ни намерения за деня. Вместо да започнем изкачването си до заветния Черни Връх рано сутринта, когато тялото е най-будно и готово за приключения, ние започнахме похода си в 12 на обед. Това обаче нито за миг не помрачи хубавото ни настроение. Премеждията, през които преминахме по пътя до заветната цел бяха свързани с градския транспорт. След няколкочасови мъки с него успяхме да се доберем до с. Железница. 

           Избрахме да покоряваме Черни Връх през с.Железница, защото това беше по-интересния път. Пътеката започваше от самото село. Имаше маркировка, както тук-там и по някой човек, решил да се възползва от хубавото време. Пътят се очертаваше труден не само заради на места стръмната пътека, но и заради жилещото обедно слънце. Според мен този маршрут беше много по-интересен, защото тук можехме да срещнем много по-разнообразна флора, както и гъби. Железница е мястото, на което имаше добри предпоставки за поникването на гъби. Пейзажите, които се откриваха пред нас също правеха мястото толкова очарователно. Отначало с дървета покрай нея, после с голи хълмове ни приветстваше пътеката. Главният недостатък беше, че бяхме тръгнали твърде късно и голите хълмове, които сутрин може би бяха утешение, сега изглеждаха като недостижима цел. Изтощавахме се не от силното нанагорнище, а от обедното слънце, което не жалеше никой и нищо. Това не можеше да ни спре, защото имахме цел. А целта беше на 2000 метра от нас. Бяхме разделили 4-часовия си поход на 2 части. Първата ни цел, която беше и по-трудна, бе да стигнем до х.Физкултурник. Втората бе от хижата до Черни Връх. Изпитанията тепърва предстояха. Пътеката, която отначало не изглеждаше толкова стръмна, започна да става, когато достигнахме красива иголистна гора. Сухият терен беше по-лек за вървене, защото не затъваш в кал до уши. По този път срещнахме много малко хора, които впоследствие разбрахме, че са стигнали само до х.Физкултурник. Предимно бяха хора на средна възраст или възрастни. А младите?! Явно планината си оставаше място табу за младите хора. Гордост беше, че ние сме от малкият процент, които оползотворяват времето си не по града, а в дивата природа. След като извървяхме стръмната пътека през иголистната гора, излезнахме отново на голи поляни. Духаше слаб, леко освежаващ вятър, а слънцето печеше ли, печеше. На тези поляни успяхме да си наберем майски гъби, които впоследствие се оказаха много вкусни. Продължавахме нагоре, макар и вече леко уморени, защото първата ни цел наближаваше. А, колкото повече се приближавахме към нея, толкова повече бяхме удивлени от пейзажа. Поляни, сняг, поляни. Кой може да се похвали, че се е замерял със снежни топки посред лято. Започнахме да срещаме и планински минзухари, които от 1-2 на места постепенно с изкачването ставаха на цели поляни. Снегът започваше да зачестява. Не след дълго стигнахме и до х.Физкултурник. Както изглеждаше тя беше необитаема през летните сезони. Спряхме за кратка почивка, защото стрелките на часовника бяха напреднали, а да останеш по тъмно на планина не беше много добра идея. С неприязън обаче открихме целият боклук на хижата, който се беше натрупал. Да бъдеш на едно такова красиво място и да видиш, че и тук хората са оставили следите си беше направо много разочароващо. След кратко обсъждане на този проблем продължихме. Стигнали до хижата ни оставаше още около час - час и половина път до Черни Връх. Вече нямаше такива стръмни изкачвания, защото бяхме на около 1900-2000 м. Единствен недостатък е, че пътеката много заобикаля, защото има прекалено много скали, през които преминаването е трудно. По този път моят спътник, който водеше видя и усойница. Аз така и не я чух, но тези змии съскат, когато се почувстват застрашени. Ако не я подразниш шанса тя сама да те ухапе е много малък. С още малко изкачване стигнахме до местността Бистришко бранище, а по-нагоре от нея и до Торфено бранище. Разтапящия се сняг бе превърнал пътеката в нещо като река. Добрите обувки ми спасиха краката от всякакво измокряне. След това място ни оставаше още много малко. Когато изкачихме поредните камъни насреща ни се облещи Черни Връх. Умората ме беше налегнала до такава степен, че за малко да се откажа. Но Любо не ми позволи да го направя, защото бяхме вече толкова близо. Впрегнах цялата си останала сила и ... се качихме. Беше велико - насреща билата на Стара планина. Духащия вятър и липсващите хора правеха гледката невероятна. Накъдето и да се обърнеш - красота. Все едно бяхме над облаците, над града, над всичко. Не исках това усещане да свършва, но уви трябваше вече да слизаме. Вечерта, когато се прибрах почувствах някаква сладка умора, която искам да преживея отново.