Traveler's diary

15.01.2012 Врачански Балкан 1 част

2012-01-20T19:16:00.006+02:00

Ех, този Врачански балкан отлагахме дълго време поради факта, че трафика в северно-северозападното направление е лош и особено през дефилето е почти никакъв, което е неблагоприятно за автостопа.Ужким планиран за пролетта Врачанския балкан разкри част от своите прелести за нас още през януари. С хубаво безснежно време и не много ниски температури.Неделната ни разходка беше планирана 3-4 дни предварително и както обикновено хората, които се събрахме бяха много по-малко от заявилите, които ще дойдат. Но въпреки това тези обстоятелства не ни попречиха на веселото изкарване.

Рано сутринта в 7.15 ч. под часовника на Централна гара вече се бяхме събрали обичайните заподозрени Аз- Любо ,Вики ,Ангел,Нино,Филип,Ванката и Милен (който за първи път идваше с нас).Идеята за този малък поход беше да си хванем влака до село Лютиброд и оттам да разгледаме скалния феномен ,,Ритлите’’ ,Археологическия обект ,,Коритенград’’ и прилежащата към него средновековна църква ,,Св. Георги’’. След това да се пуснем надолу в посока гара Черепиш и да разгледаме красивите бели скали - северна порта на Искърския пролом и разположения срещу тях Черепишки манастир и след кратка почивка да продължим към с. Зверино откъдето да си хванем влака за София.

Към 9.50 ч. вече бяхме в Лютиброд откъдето набързо намерихме пътя към църквата и археологическия обект ,,Коритенград’’.Църквата на мен лично ми се стори доста интересна, най-малкото заради факта, че не е като типичните средновековни църкви ,а представлява трикорабна ,триапсидна постройка датирана към XII-ХIV век със запазени отделни фрагменти от стенописи. За съжаление в момента беше заключена защото вътре тече реставрация. В непосредствена близост до нея пък се намира следващата цел на нашето посещение - руините на средновековното селище с останки от раннохристиянска базилика (IV в.),,Коритенград’’.

Мястото е добре разчистено от тревите и дърветата и също така са сложени информационни табели, които информират туриста за тези древни градежи.

След краткия престой тук решихме да вървим и да разгледаме ,,Ритлите’’.Тези удивителни скални стени са високи на места до 80 м. и на дебелина от 3,5 м. - 7 м. Те са се образували преди около 120 милиона години, когато тези места са били дъното на море. ,,Ритлите’’ са от двата бряга на реката като по-ясно са изразени от страната където минава Жп. линията. На десния бряг през тях има прокопан Жп. тунел, а от левия има няколко други на асфалтовия автомобилен път.Тук в близост до ,,Ритлите’’ минахме и през историческия Рашов Дол, където е последното сражение на 12-те оцелили ботеви четници.

Всяка година на 2 юни тук се правят възстановки на тези паметни събития от 3 юни 1876г.

Навлизам във втората част на моя разказ, след като посетихме тези интересни обекти дойде време да разгледаме Черепишките скали които въпреки своята изключителна красота и живописност не са обявени за природна забележителност ,което определено не е правилно, тъй като те са много красиви.След Рашов дол, продължавайки напред по линията на влака излязохме точно при скалите. Тези удивителни творения на природата с високи, бели варовикови стени надупчени като швейцарско сирене от дупки и скални ниши. Долу реката течеше лениво в нозете на тези великани,застинали завинаги като пазачи на пролома.Тук се завъртяхме доста и изследвахме някои дупчици по скалите и не спирахме да снимаме, тъй като мястото наистина си беше много живописно и който твърди, че го е видял от прозореца на бързо преминаващия влак, нищо не е видял, защото те заслужават да слезеш специално за тях.

От другата страна на скалите като се премине тунела на Жп. линията през скалите се излиза отново на още такива живописни скални масиви, а срещу тях сгушен досами реката е Черепишкия манастир, който беше и нашата последна дестинация за тази разходка из дефилето.

Та да кажа и няколко думи за манастира. Построен е в периода 1371-1393 г. , но по време на турското робство многократно е опожаряван и възстановяван. Интересно е да се спомене също, че в годините предшестващи Априлското въстание е посещаван и от членове на врачанския революционен комитет и БРЦК.Нещо, което на мен лично ми направи впечатление беше и това че покривите на сградите са доста нетипични , направени от каменни плочи като цяло манастирския комплекс е доста добре поддържан за разлика от намиращите се в близост сгради, където се е помещавала Софийската духовна семинария в един доста дълъг период от време. Друго, което прави впечатление на човек е мнoгoто кръстове по скалите, които са свързани точно с времето когато тук е била семинарията всеки випуск е слагал един кръст горе на скалите.

А пък ние решихме да седнем в двора на манастира да хапнем и да починем, преди да си хванем пътя за към къщи. Междувременно започна да вали рехав сняг и по високите части на скалите се образуваха мъгли, което ни подкани да тръгваме. И така след около 5 км. благополучно се изтъркаляхме в с. Зверино откъдето си хванахме влакчето за София и след около 2 ч. път вече бяхме отново там, откъдето бяхме тръгнали сутринта. Но с една идея по-бодри и удовлетворени от неделята, прекарана извън града на красивата природа.Поздрави от веселия екип и техните дружки :)

23.12.2012 Разходка до крепостта Урвич, Панчаревски манастир и скалите Гарванец

2012-01-17T02:03:00.001+02:00

Автори: Любомир Монов и Виктория Цветанова

Снимки: Виктория Цветанова

Няколко дена преди посрещането на християнския празник Коледа, решихме да посетим няколко местенца, които са разположени в близост до стлицата ни. Планът беше да посетим средновековната крепост Урвич, скалите Гарванец край село Долни Пасарел и Панчаревския манастир, намиращ се близо до останките от някогашната крепост. И така на 23-ти се събрахме четирима души и потеглихме с кола към тези забележителности, намиращи се под носа на софиянци.

Трябва да поясня, че тези места се намират в близките села, разположени след Панчарево по пътя София-Самоков, така че са лесно-достъпни и с градски транспорт. Първата набелязана цел беше крепостта, но тъй като нямаше как да обърнем колата и да отбием за нея, то продължихме направо към скалния феномен Гарванец, намиращ се на югозападната страна на Лозенската планина в с.Долни Пасарел. От селото се тръгва по коларски път, който дава гледка към скалите. Снегът беше затрупал голяма част, но все пак можеха да се очертаят интерсните фигури, наподобяващи грамадани в бялата пустош наоколо. След като се разходихме и огледахме - решихме, че е време да тръгваме към Урвич.

След тази зареждаща зимна гледка продължихме напред към списъка с места за днешния ден. А следващата цел беше средновековната крепост Урвич. Много хора се бъркат, че това, което се наблюдава от пътя (една постройка, която служи като галерия за излагане на художествени творби, построена в сегашно време) е крепостта. Но в действителност останките от нея се намират точно зад тази сграда. Ако идвате с кола към това място - може да се отбие съвсем спокойно встрани от пътя. Оттам тръгва една пътека, минаваща през мостче и продължаваща през останки от летен театър. Има табели за към крепостта и за манастира, намиращ се в същата околност. Е, ние първо решихме да видим останките. На база историческите данни се смята, че тази крепост е строена по времето на Втората българска държава. В момента от нея са разкрити и разчистени доста останки - зидове с големина 1 - 1,5м. Също така могат да се видят и руините от голяма бойна кула с височина 6м. Тази кула се намира встрани от пътя и преди да се достигнат главните останки. Иначе след крепостта нагоре може да се продължи, докато не се достигне скалата, от която по писанията на легендите е била хвърлена жената на цар Иван Шишман.

След като разгледахме и обходихме останките от крепостта решихме да видим и Панчаревския манастир, който се намира на около 15 мин. от останките. Наричан още Урвички, манастирът "Св.Никола" не се знае кога е основан, но се предполага, че е било някъде през X-XII в. На няколко пъти е разрушаван и ограбван, както и на два пъти възобновяван - през 1938г. и 1996г. Районът около двете забележителнсоти предлага места за отдих и разходка. А е само на няколко км. извън София.

18.12.2011 Разходка до средновековния Сеславски манастир и църква

2011-12-24T01:35:00.005+02:00

Автор: Любомир Монов

Снимки: Любомир Монов

Идейката за това малко ходене дойде както винаги спонтанно. Няколко дни предварително мислех и проучвах какво е що е, какво може да се види и накрая решихме да се посети дестинация - Сеславски средновековен манастир "Св. Николай Мирлийкийски" и руините на средновековната църква "Св.Георги".

Мястото не е особено известно и в неделя - 18 декември ние бяхме единствените, които имаха вид на туристи пътуващи в тази дестинация с митичния рейс 117, тръгващ от автостанция изток и минаващ през село Сеславци (май вече квартал на София). Като слезнахме в Сеславци заварихме едно тихо и спокойно селце, сгушено в полите на дяла Мургаш в Стара планина. В далечината беше заснежено, но слънцето весело греееше и ние знаехме, че нейде там, кацнало на хълмовете, трябва да е манастирчето. Но всичко по реда си, първата ни цел бяха останките от средновековната църква, разположени до новата църква, която носи същото име "Св. Георги". Вървейки от центъра на селото нагоре видяхме новата църква и по нашата информация до нея трябваше да се намира старата и се упътихме натам. Минахме и през една стръмна уличка с колоритното име Бързачка. Бързо стигнахме до останките от църквата, която по план е била еднокорабна едноапсидна постройка датирана XV-XVI в. Градежат е от ломени камъни, хоросан и сантрачи типичен за повечето средновековни църкви. Навремето е имало стенописи, от които днес нищо не е останало, а вътре в църквата има олтарен камък. С тази кратка информация, която беше обяснена старателно и на моите спътници завърши престоя ни тук и решихме да се придвижваме към следващата цел - Сеславския манастир.

Но тук малко объркахме пътя и вместо отгоре по рида се спуснахме долу и тръгнахме по коритото на една пресъхнала река, където ненадейно се натъкнахме на изоставени уранови рудници, където впоследствие прочетохме, че навремето в този район - по времето на социализма, е имало много уранови мини и планината е надупчена навсякъде с галерии и шахти. И така докато се лутахме за правилната посока в близост до един насип, поглеждайки нагоре видяхме манастирчето. Бързо се качихме при него и тръгнахме на обход въпреки неделния ден манастира беше затворен, но успяхме да надникнем през прозорците и да зърнем и снимаме стенописите. Манастирът възниква тук в началото на ХVІ век според легендите местния болярин Сеслав също имал принос в основаването на манастира, тъй като той имал и крепост в непосредствена близост до него. В началото на XIX в манастира е опустушен от турците, но впоследтвие е възстановен и въпреки това обаче в средата на XX в., намиращите се тук уранови рудници правят района с ограничен достъп и манастира запада. Манастирската черква е най-голямата постройка в Софийската Света гора - едноапсидна, еднокорабна с изключително красиви и богати стенописи, правени от няколко различни автора. Открити са три живописни пласта като най-ценния е датиран от 1618 и се предполага че е дело на именития българския книжовник и зограф Пимен зографски.

Тук , до манастира, намерихме останките от жилищните сгради, много хубави направени пейки и беседки и информационно табло, при което спряхме да похапнем на слънце. След като поседяхме известно време слънцето беше вече започнало да преваля и ние бавно тръгнахме надолу като този път намерихме правилния път, който дори се оказа маркиран и излязохме в селото за около 30 мин., откъдето си хванахме рейса за София и даже успяхме да се приберем по светло, а привечер вече свалях снимките от тези места, които помествам тук.

Завръщане към древна София - Раннохристиянски мавзолей-гробница

2011-12-24T00:09:00.002+02:00

Автор: Любомир Монов
Снимки: Виктория Цветановa

Този раннохристиянски мавзолей-гробница се намира до Южния парк, в подножието на хълма Лозенец. Открит е през 2001 година. Датировката на мавзолея е 4-5 век. Обектът е вписан като археологически паметник на културата с национално значение и облагороден, като е сложена временна ограда и са почистени тревите около него. За съжаление обаче дотук спира цялата работа по обекта и към днешна дата той е изоставен, обрасъл в храсти и треволяк под въздействието на времето, което бавно го руши. Самия мавзолей представлява триделно правоъгълно предверие, централно правоъгълно засводено помещение а в най-долната си част е гробната камера, където има 3 каменни саркофага. При разкопките в саркофазите са открити керамика, златен коланен накрайник, много монети и стъклена чаша - тип ваза ведриета, която е третия намерен такъв екземпляр в България. В момента този паметник на културата се руши забравен от всички, а информацията в интернет за него е оскъдна. Можете да видите останките, намиращи се в гр.София, до Южния парк, между блокчета ново строителство. В близост до мавзолея някога е имало и базилика, която е била разрушена, за да се построи блок на нейно място като в момента е останала само част от арката и, която е вградена в една от фасадите на блока.

"Магия и реалност в планините"

2011-11-27T13:22:00.003+02:00

Здравейте приятели и непознати, тази година, на 23-ти ноември, за единадесети път се откри Банско филм фест, който е един от мащабните проекти на България за предсатвяне на планинарски и екстремни филми, както и много изложби и презентации. Имаме удоволствието и ние като автори - Виктория Цветанова и Любомир Монов, да вземем участие в този проект. Нашата изложба носи името "Магия и реалност в планините" и е продиктувана от различните състояния, които планините приемат по различно време от годината. Магия, защото горе винаги има нещо, което не може да се срещне на морското равнище. Реалност, защото те съществуват със своите образи в нашето съзнание. Освен това искаме да ви уведомим, че колкото и да не ни се иска все още живеем в свят, в който движеща сила са парите и както може би се досещате нямаме подкрепа отникъде и всичко сами си финансираме. Не желаем да казваме, че сме нещо повече от всички Вас, които ходите по планините, но ние искаме това да се превърне в наша професия, в нещото, което ще ни носи най-голямо удоволствие. За това снимките, които са на изложбата на Банско филм феста ги обявяваме за продажба с цел да съберем пари, с които да си купим външен харддиск, на който да продължаваме да съхраняваме останалите си снимки от пътешествията, които правим. Не молим за просиня, а просто обявяваме, който желае да си вземе нещо правено от хора, в което е вложена мисъл и идея. Наслаждавайте се на гледките и не спирйте да пътешествате.Поздрави: Веселият екип Вики и Любо :)

"The sunset", Рила 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"The red peak", изгрев от в.Ком, Западна Стара планина 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"Мъглата", изгрев от в.Ком, Западна Стара планина2011

автор: Виктория Цветанова

размер 20/30 - цена 37.50

"Преходи", изглед към Конявска планина и Осогово 2011

автор: Виктория Цветанова
20/30 - цена 37.50

"3", Изгрев от в.Ком, Западна Стара планина 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"В лилаво", Витоша 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"Поглед към безкрая", Беласица 2011

автор: Любомир Монов
размер 20/30 - цена 37.50

"По пътя", Беласица 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"Две сълзи", Урдин циркус, Рила 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"В прерията", Влахина планина 2011
автор: Любомир Монов
размер 20/30 - цена 37.50

"Зеленият рай", Конявска планина 2011
автор: Любомир Монов
размер 20/30 - цена 37.50

"По реката", Витоша 2011
автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50

"Огледален свят", Витоша 2011
автор: Любомир Монов
размер 20/30 - цена 37.50

"Взрив от облаци", Витоша 2011
автор: Любомир Монов
размер 20/30 - цена 37.50

"Две луни", Витоша 2011

автор: Виктория Цветанова
размер 20/30 - цена 37.50 <продадено>

6.11.2011 Южна Витоша и Черни връх

2011-11-26T01:56:00.000+02:00

Автор: Любомир Монов

Снимки: Виктория Цветанова

Южна витоша - едно малко популярно и непознато диво лице на иначе поопулярната планина. Южната страна е характерна с липсата на урбанизация и голям пътникопоток, което предразполага към по-голямото наличие на диви животни и евентуалните срещи с тях. Тези факти бяха водещи при избора на маршрут за поредния планинарски уикенд. Отново бяхме познати лица аз , Вики, Филип и нашия нов приятел Ангел, който се присъедини за първи път на поход с нас и ни беше издирил от интернет.

Идеята първоначално беше да тръгнем от село Кладница, но след разочарованието ни, свързано с цената на маршрутката дотам решихме да тръгнем от село Мърчаево. Веднъж стигнали до Мърчаево и в приключение с градския транспорт, ние тръгнахме по сравнително равната пътека, която минаава през владайските каменни кариери и стигнахме до хижа Селимица, мисля че това е единствената хижа от южната страна на планината. Оттам след ходенето по равното, изкачването до връх Селимица (2041) ни вкара в отрезвител поради голямата денивелация, но пък за сметка на това от подножието на върха видяхме една друга гледка, която няма нищо общо с гледките от северната страна. Тук, под върха, пред нас беше долното и горното небе и като на длан в далечината в направление юг - югозапад се виждаше Конявската планина с антената и зад нея Осогово, встрани от нас Люлин планина и района на Краището, а вдясно пред нас двете сестри малката Верила и величествената и красива Рила планина.

Заслон Пинко

Рила

Част от Конявска планина и Осогово

След като изкачихме връх Селимица се насочихме към Черни връх, който аз вече сигурно за 4-5 път изкачвах тази година. Оттук вече влизахме в познат маршрут - пътеката, идваща от хижа Селимица се сля с пътеката идваща от Конярника и продължаваща към Черни връх. Не след дълго бяхме на него, но този път, за разлика от последния, не беше потънал в мъгла, а ни предлагаше ясно слънце.Поседяхме там и ядохме, въпреки че беше малко късничко вече знаехме, че няма да слезем долу преди да се стъмни.

Както предположихме така и стана, след като напуснахме Черни връх и тръгнахме в посока Железница надолу последните слънчеви лъчи се скриха много бързо и започна да пада сумрака, предвестника на тъмнината. Оттук разходката ни почна да се движи на "фарове" и като изключим, че спряхме за няколко снимки на нощна София, която снимана в мрака отгоре прилича на разляла се магма заради хилядите светлинки, се смъкнахме бързо до село Железница откъдето си хванахме градския транспот и въпреки че бяхме високо в планината бяхме крайно учудени, че горе времето беше по-топло от времето, което ни посрешна в София. С това бих заключил това малко пътеписче за тази зимна разходка из Витоша. Поздрави от веселия екип :)

Нощна София

22-23.10.2011 Изгрев на Ком

2011-11-11T03:16:00.000+02:00

Автор:Виктория Цветанова

Снимки:Виктория Цветанова

Ех, този Ком. Бяхме решили да го оставим за догодина и да си направим един цял преход от наистина най-западната част от Стара планина - в.Миджур(2186м.) до Ком (2016м.). Но така се случи, че към края на октомври месец тази година малко ни отвя в посока Берковица, а оттам към Хайдушки водопади и в.Ком. И така в съботния, малко мрачен ден, потеглихме с раниците и нашата нова спътница Меги към Берковица.

Първоначално идеята беше организирано събитие на фотографи за снимане на есента. Решихме да се включим от една страна, защото на мен много ми се снимаха багрите на есенното време, а от друга и защото щеше да е малко преходче и отделяне за уикенда от столицата и мръсния въздух там. Групата трябваше да бъде от около 10-ина човека, с които щяхме да се засечем някъде по пътя за към Ком. За изходен пункт от София използвахме околовръстния път и по-точно пътят 81, минаващ през прохода Петрохан. Тръгването ни беше малко мъчително, защото и времето беше лошо и на хората им беше някакси кисело да карат в тази обстановка, от друга страна на следващия ден предстояха избори, а трета страна - този път бяхме трима, което малко или много затруднява някои шофьори. Но след около час чакане най-накрая лека-полека се придвижихме към целта - Берковица. Дори вторият човек, който ни взе ни закара точно до изходния пункт за към Хайдушките водопади, за което бяхме много благодарни. Към 13.30 вече бяхме по пътеката към красивите, но малки водопадчета, намиращи се в долината на Голяма река. Те се намират на около 9км. от града и до тях се стига по поречието на реката за около час и половина ходене. Тъй като двамата ми спътници не бяха убедени, че вървим по правилната пътека, която от една полянка тръгва само напред и се следва реката, след час ходене трябваше да се върнем, защото до вечерта трябваше да стигнем хижа Ком, на която да се срещнем с останалите хора. Питахме местните хора на връщане за водопадите, а после и нашите нови познати - и се оказа, че сме били много близо до местността. За следващия път вече ще знаем. Оттам слезнахме в нещо като махала на Берковица, която е свързана с друга такава, за да си напазаруваме неща за вечерта. Успях да се чуя и с хората, с които се бяхме уговорили да се видим и след малко изчакване на отбивката за към хижа Ком-Нова, вече се бяхе натоварили по колите и пътувахме нагоре.

Беше станало към 16 часа, а с изкачването мъглата в гората край пътя ставаше все по-гъста и по-гъста, докато накрая не излезнахме над стелещата се мъгла и пред нас не се откриха първите страхотни гледки. Долу, в ниското всичко беше покрито с пелена, а високите върхове по билото на Стара планина се извисяваха още по-величествено. Като истински фотографи - спряхме колите и направихме снимки, защото такава красота не трябва да се изпуска. След това продължихме по асфалтовия път, който стига до новата хижа Ком, намираща се преди старата на около 1506м. Тъй като беше съботен ден, това, което заварихме там, бяха много коли и хора, както и голяма дандания, която ни продъни ушите още с отварянето на вратата. Новата хижа е меко казано голяма, а вместо стол помещението бе превърнато в кръчма с изпълнители на живо. Разочароващо, но явно положението по известните хижи е такова за момента и не се счита, че там стоят и хора,които ще правят преходи на следващ ден и искат малко почивка. И, тъй като бяхме стигнали рано, решихме на шега или майтап да изкачим Ком. Тръгнахме само аз и Любо, тъй като имахме добро темпо и по-бързо щяхме да се придвижваме. От едната до друата хижа взехме разстоянието за около 10 мин., при положение, че е указано за 30мин. Сняг имаше, но не ни правеше много проблем, а напротив бе приятно да се ходи. След старата хижа се хваща път надясно, което малко по-нагоре хваща наляво и оттам по маркировката човек може лесно да се ориентира. Стигнахме до билото за около 50 мин. и оттам вече поехме към нашата цел - в.Ком(2016м.), който се извисяваше над събратята си, а и времето ни позволи да виждаме ясна картина горе, а долу да се стели мъглата и ниската облачност. Забележете: тези прояви на атмосферното време могат да се наблюдават или много рано сутрин и вечер, или когато времето не е хубаво. За около 1.30 стигнахме заветния Ком и там какво да заварим - трима души, опънали си палатка и чакащи нощта да настъпи. При този сиьлен вятър, който излезна за момент на следващата сутрин се зачудихме дали не са малко измръзнали, но в последствие те потвърдиха, че им е било добре. Бяхме изпуснали залеза и стигнахме малко по тъмно горе, но успяхме да насладим на гледките, които се откриваха и на свечеряващото се време. Постояхме малко и решихме да се връщаме, за да се видим с останалите, а и да опънем лагер, за който аз така непредвидливо не си бях взела чувала и шалтето, защото трябваше да спя в хижата, но в последния момент си промених нагласите и тази вечер трябваше да се топлим само с един чувал и с всичките дрехи на гърбовете ни. Така по тъмно лека-полека заслизахме, трябва да се знае, че светлина трябва да имат всички хора, защото иначе е много трудно само на един фенер в гъстата гора. Благополучно слезнахме за около час и взлезнахме малко да се стоплим преди да пренощуваме под открито небе в края на октомври.

След кратката среща с останалите решихме, че е време да си лягаме, защото на следващата сутрин трябваше да станем много рано заради изгрева. Легнахме си, подгряхме се малко и когато към 4.30 алармата извъня на никой от нас двамата не му се ставаше. Но в крайна сметка в 5 без 5 решихме да станем и да се стегнем. Раздигнахме си лагера, малко сънени се освежихме на бързо от чистия и студен сутрешен въздух и потеглихме малко след останалите нагоре. В началото всичко вървеше много на зле. Изоставахме, едната щека на Любо се счупи, защото бе разгъната докрай, за малко да се откажем въобще да се качваме. Но с една малка почивка успяхме да се поуспокоим и да потеглим, защото времето напредваше макар и бавно. Този път ни трябваше малко повече време да стигнем върха, но кадрите, които направих там горе, си заслужават ранното ставане, малките препирни и бързането по заснежените склонове. Към 7 и 40 слънцето започна бавно да се издига над хоризонта и тогава започна магията...

Като цяло нямам нужните думи да опиша обстановката тогава, но беше наистина прелестно. След едночасови снимки горе дойде време да се разделим с новите ни приятели, които щяха да се връщат към хижата, а ние трябваше да продължим към прохода Петрохан. Този път мъглата ни съпътстваше по време на цялото слизане, което беше около 3 часа. За моменти си мислехме, че сме се загубили, но намирахме маркировка и преки пътища през гората и така към обяд вече бяхме на прохода. Изпихме по едно чайче и застанахме да стопираме. За наш общ късмет ни качи един човек, с който към 14 часа вече бяхме отново в прашната и намусена столица. Е, макар и за един ден избягахме, за да станем свидетели на едни от най-красивите гледки по Стара планина, а именно изгревът горе на върха. Така завърши поредното ни приключение по българските планини. Благодарим и на Меги, която устоя на нашето темпо и нямаше оплаквания за нищо :)

15.10.2011 Разходка в първия сняг по Витоша

2011-11-02T11:06:00.001+02:00

Автор: Любомир Монов
Снимки: Любомир Монов
15 октомври - събота, в този ден по повод прясно навалелия сняг по Витоша ни хрумна да спретнем една еднодневна разходка по билото. Планът беше да тръгнем от Железница и да минем през връх Скопарник (2226) - третия по височина връх на Витоша и след него през Черни връх и да слезем през Бистрица. Обаче както винаги плановете се промениха в движение .

В ранната съботна утрин ние бяхме първите ентусиасти тръгнали по Витоша. Прогнозата за времето я даваха лоша, но впоследствие тя въобще не се оправда . Тръгвайки нагоре разбрахм,е че планината е благосклонна като освен есенната си премяна ни предлагаше също така невероятни гледки с ниска облачност и мъгли на талази, които се спускаха и отдръпваха. Снегът не беше много, но и беше прошарил снагата, което нас много ни радваше. По пътя нямаше много хора, които да се качват. Маршрутът е познат, като изключим отбиването встрани от пътеката, за да изкачим връх Скопарник, тъй като до него няма пътека. Там се повъртяхме малко и продължихме към следващата цел - Черни връх.

Междувременно вече и слънцето ни беше огряло, а мъглите се бяха отдръпнали, а по небето все така продължаваха да се търкалят пухести снежно-бели кълбета - експлозия от облаци . Не след дълго стигнахме и Черни връх, където ударихме една закуска и тамън да седнем да направим снимки и мъглата отново се спусна като се засенчи всичко. Тук вече си пооблякохме дрехите, защото зимата вече беше дошла за разлика от по-ниските части, където температурите бяха по-високи. Междувременно и взехме решение поради ранния час, в който се намираме на върха вместо да слизаме през Бистрица да се спуснем надолу към платото и връх Камен дел и да хванем пътеката за Княжево.Така и сторихме.

Започнахме да слизаме надолу, та даже по някое време зарязахме пътеката, която заобикаляше и се спуснахме право надолу. В тези части вече дори сняг нямаше, което докара усещането, че изведнъж от есента над Железница, през зимата на Черни връх, почнахме да слизаме към пролетта на Камен дел . Слънцето ни огряваше по целия път като даже ни изкуши да седнем на Камен дел и да се обърнем срещо него на припек и да направим една почивка.

След нея оттук надолу пътя беше ясен през огромния блок наречен хижа Тинтява и все надолу по пътеките към Княжево, където пристигнахме към 7 часа вечерта и след нашите изчисления заедно със почивките и спиранията за снимки цялата разходка ни е излязла около 9 часа съвсем нормалната продължителност като за преход за един ден. Витоша ни зареди с три сезона и свеж въздух за една седмица напред.

А ето и малко снимки от 16.10.2011, от деня на отворените врати по южната част на Витоша, а именно от Кладница.

Из Влахина и Малешевска планина

2011-10-15T19:22:00.006+03:00

Автор:Любомир Монов
Снимки: Любомир Монов

Благодарение на необичайно топлото време тази есен все пак решихме да се възползваме от циганското лято и да направим, този път може би наистина последния поход за сезона. Mоята идея отново беше за една непопулярна дестинация - Влахина и Малешевска, планини останали далеч от полезрението на повечето туристи поради факта, че се намират в граничната зона и доскоро са били с ограничен достъп. Планирания преход беше замислен да започне от Симитли към село Брестово и да разгледаме чудните Коматински скали, след което да изкачим връх Кадийца (Огреяк 1924) - първенец на Влахина планина и Ильов връх ( Джама) 1802 - първенец на Малешевската планина.

От София тръгнахме трима души в слънчевия четвъртък наобед, аз и моите хора - Ванката и Венера. Потеглихме тримата заедно на стоп към изходната точка за нашия поход - гр. Симитли. Както обикновено и тази дестинация никога не я бяхме посещавали и това поставяше пред нас много въпросителни откъде да се минава и т.н. Особеност на планината е, че тя е немаркирана и изкачването става по пригранични пътища и без пътеки. Не след дълго пристигнахме в Симитли и въоръжени с топографски карти тръгнахме нагоре по пътеки през гората, които вървят успоредно на асфалтовия път и благодарение на тях спестихме голяма част от завоите на шосето. По някое време излязохме за кратко пак на асфалта и отстрани се заплеснахме в бране на рижики и масловки и без да усетим ни настигнаха граничарите с една джипка и се информираха накъде отиваме, колко дни ше бъдем в района и така после по живо по здраво заминаха, а ние продължихме още малко напред и тъй като беше започнало да се смрачава решихме да търсим място за първия лагер. Нашия катун го опънахме на една доминираща височинка над село Тросково с идеята да видим на сутринта изгрева. Село е силно казано, защото в този район всички села са разпръснати махалички по баирите.

Вечерта мина спокойно и сутринта станахме по тъмно, когато тъкмо червеното зарево на изгрева започваше да хвърля първите си лъчи. Ние вече бяхме бодри на път знаейки, че Коматинските скали вече трябва да са нейде наблизо пък и връх Кадийца се приближаваше все повече . Върхът се вижда отдалеч, тъй като е ясно изразено било доминиращо над околния пейзаж от по-ниски зелени възвишения покрити с гори и полянки. Асфалта свърши окончателно след село Тросково и ние поехме по черен път, който също предлагаше на доста места да се съкращава с пътеки. Всичко ставаше по усет, за което ние бяхме много доволни. Е, имаше и някои места, които не могат да се заобикалят и минавахме по пътя заради специфичните особености на релефа в тази планина - изключително дълбоки дерета и долове. Нейде по пътя ни застигна един местен дървосекач с неговата джипка, която беше доста колоритно старо съветско возило Газ 69 и ни каза, ако искаме да ни метне километър -- два ,три нагоре и ние се съгласихме. Впоследствие не сгрешихме за решението да се качим. Въпросният местен жител явно сметна за добре да ни покаже как се движи джипката в пресечен терен и започна да се движи извън пътя като ни обясняваше, че ни показва екстрийм и се хилеше на удивените ни физиономии. След тази случка дойде моментът пътищата ни да се разделят. Той ни остави по-нагоре в гората и си продължи по своя си работа, а ние напред продължихме да крачим през гората като чат пат спирахме да берем масловки и рижики, а тук даже се появиха и няколко сърнели. За съжаление някъде тук трябваше да се разделим с Иван, който трябваше да се прибира в София и тази раздяла малко ни омърлуши, след като не успяхме да го разубедим да остане, но все пак ние с Венера трябваше да продължим напред и така и сторихме.

В петък в късния следобед излязохме на село Брестово и на Коматинските скали, които представляват множество удивителни скални венци и гладки стени. На места пейзажа със скалите, пожълтелите треви и единичните дървета напомняше за някоя савана или прерия, а не за нашата страна. Апарата ми не спираше да щрака и да си мисля за уникалната природа на България, която повечето хора познават частично. Тук спретнахме срещу скалите един малък следобеден обяд и не пропуснахме да се информираме и от местните хора, освен и от нашта карта, за пътя към Кадийца. Те бяха много любезни и учудени, че от София сме дошли тук и на това място, тъй като не идват много туристи както можеше да се предположи ,казаха ни какъв е пътя, дадоха ни ябълки и ние с Венера тръгнахме.Идваше ред на по-сложната част от задачата: да решим как ще стигнем до билото. След Брестово имаше още малко асфалтов път и той не след дълго свърши и излязохме на един ловен заслон в много добро състояние с навес,пейки и маси. Направихме кратко съвещание и огледахме картата и баирите около нас. След визуалния контакт с най-близкия до нас рид, срещу заслона установихме, че той е най-подходящ за изкачване, тъй като в по-голямата си част е с рядка гора, а на места с полянки и ще ни предлага добра видимост за посоката към билото. Тръгнахме нагоре, че дори успяхме да хванем и някаква пътека движеща се право нагоре. Тук, в началото, денивелацията беше по-голяма, но постепенно наклона почна да става не толкова стръмен и докато се усетим излязохме от горския пояс и пред нас се изправи билото на Влахина. Погледнато оттук върха приличаше на някакъв исполин ,великан спрямо околния пейзаж. Направихме снимки и продължихме нагоре и не след дълго излязохме между 55-та и 56-та гранична пирамида и посоката беше ясна напред към 55-та пирамида, на която е разположен връх Кадийца. Много бързо се изкачихме на върха, а тук духаше зверския вятър . Интересно е да се отбележи,че най-високата точка всъщност е на 55-та пирамида, до която е разположен македонски триангулачен знак, а на едно по-ниско възвишение срещу него е българския триангулачен знак, където е измерена височината от 1924 м. В този случай Кадийца трябва да е 1924 + някакви метри отгоре. Завъртяхме се малко на върха, направихме си снимки и се порадвахме на гледките в края на деня към България и към Македония. Тъкмо бяхме решили да слизаме някъде надолу, където няма да е много ветровито, за да си опънем палатката и откъм македонска страна дойде един кравар. Запознахме се ,поразлафихме си и от дума на дума Станко ни предложи да спим в тяхната кошара долу под Кадийца в македонска страна. Нас не ни трябваше много увещаване и тръгнахме надолу като неволно станахме и кравари, тъй като му помогнахме да си прибере кравите . Между впрочем той вече бе успял да ми подари две кутии цигари, но това беше само началото на тяхното гостоприемство. Слизайки долу при кошарата се запознахме и с другия македонец Здравко, те ни настаниха в тяхната стая и понеже вече беше почнало да се стъмва се заехме да правим вечеря. Те извадиха овче сирене , направиха салатка, а ние им изпекохме гъби масловки и сърнели, направихме чай от мащерка, която бях брал в Пирин по-рано тази година. И така с тази богата трапеза изкарахме една страхотна вечер в Македония и на раздумка с новите ни приятели. Те бяха много упорити в стремежа си да ни нахранят и напоят добре. На другата сутрин Станко донесе "Горско пиво", още цигари, бисквити, натурален сок и бонбони. Отделно дойде трети овчар, който набързо успя да се осведоми кои сме, какво сме и не пропусна и той да ни покани на гости в Македония и да ни даде всичките си телефонни номера. Същата нощ сънувах един много странен сън, който може би беше носталгия по България. Сънувах как си спя в собственото легло вкъщи, което сутринта ми докара доста усмивки като се усетих къде съм. Колкото и да не ни се тръгваше на сутринта трябваше да се изстреляме, защото още път ни чакаше и се разделихме с нашия приятел Станко, който тръгна нанякъде да пасе кравите, а бай Здравко пък взе раницата на Венера да я носи горе до билото - до границата, за да ни помогне. Тук също е интересно да спомена, че откъм македонска страна има туристическа маркировка за изкачване на върха, но откъм българска страна явно на никoй не му се е занимавало да прокарва маршрут, та както и да е.

Излязохме на билото и се снимахме и разделихме със Здравко и тръгнахме напред към следващата цел - Ильов връх 1802м., който отдалеч трудно можеш да разбереш, че е връх, защото представлява плоско заоблено било и не се отличава на фона на релефа. В този съботен ден имахме и няколко срещи с нашите хора от гранична полиция онези същите, които ни настигнаха по пътя към Брестово и разменяхме по някоя и друга приказка. Много бързо стигнахме от Кадийца, минавайки покрай 55, 54,53,52 пирамида до заветната 51, с която е отбелязан Ильов връх. В този ден отново извадихме късмет въпреки слънцето рано сутринта по-късно навсякъде стана облачно и мрачно, опита се и да ни препръска още горе на билото, а Кадийца започна да потъва в мъгли. На Ильов връх седяхме малко и тръгнахме след 52 пирамида само надолу по един рид и не след дълго отдолу се показаха овчарски кошари и бивша застава. Съобразително заобиколихме леко кошарите през една просека в гората и повървяхме известно време по тази приятна пътека, която не след дълго се сля с пътя, който слиза от заставата и върви под склоновете на тукашния връх Руен и извежда в близост до ловния заслон, за който споменах в началото, при края на асфалта. Стигайки при разклона за Брестово нямахме голям избор освен да хванем асфалтовия път към село Сушица и където можем да го скъсяваме, но това не ни се наложи, тъй като след 5-10 мин бяхме настигнати от нашите граничари с джипката и без да се уговарят спряха, отвориха вратите и багажника и ни казаха че сега ще ни ``арестуват`` и ще ни закарат до главния път до село Черниче малко преди Симитли. Много мили и симпатични хора се оказаха, даже ни разказаха някои истории за района, но и това пътуване свърши и по живо по здраво се разделихме с тях на село Черниче както сами се нарекоха социалния патронаж спасяващ закъсалите. С поздрави и пожелание да водим и други туристи натам те тръгнаха в тяхната си посока, а ние извадихме огромен късмет ,защото точно в този момент заваля зверския дъжд. Събота привечер с този дъжд вече нямахме много голям шанс да се приберем в София и бързо решихме да пренощуваме аварийно в Благоевград и оттам в неделя сутрин да си заминем. Така и сторихме всъщност с влака от гара Черниче стигнахме до Благоевград, където се срещнахме с моите хора, които ни приютиха в един таван за през нощта да спим и в неделя рано сутринта в кучия студ излязохме на изхода на Благоевград да стопираме към София и не след дълго късметът ни се усмихна и вече бяхме на път към столицата.

С това завършва моят разказ за това приключение из тези две непознати планини и за нашата разходка по границите на България и малко извън нея.

2.10.2011 Към забравения Еледжик и Щипон

2011-10-10T02:40:00.004+03:00

Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

Един от може би последните топли и дори горещи дни от годината, а именно 2.10, решихме да си спретнем еднодневна разходка до забравения в.Еледжик в Ихтиманска средна гора и отново до крепостта Траянови врата(Щипон). За първи път успяхме да се съберем доста голяма група (цели 9 човека), които трябваше да преведем през този непознат и за нас маршрут. А за това ще разберете в пътеписа.

Изходната точка на всички, които проявиха желание да дойдат с нас на това кратко пътешествие, беше гр.София. И като горски чеда рано-рано в неделния ден вдигнахме на крак 7 човека плюс нас двамата. За отправна точка беше с.Мирово(Немирово, както му е по новому). Някои пристигнаха с влак, други на стоп, а ние се организирахме с нашите нови спътници, да пътуваме с тяхната кола, за което много благодарим, че така ни допуснаха. Селото е разположено на около 35 км. от столицата, но по магистралата в отбивките никъде не е обозначено, така че човек трябва да знае, че се отбива при табелите:Костенец и Траянови врата. Оттам се продължава в локално шосе, което след около 500 м. излиза в началото на селото. Едни цигани се опитаха да ни заблудят, поради незнание или кой знае какво, но благодарение на усета ни и упоритостта да видим къде извежда този път, не сбъркахме и стигнахме на точното място. Така към 10-10.20 вече се бяхме събрали всички на една отбивка от пътя и бяхме готови да тръгваме. За крепостта и в.Еледжик има поставени табели по пътя, което улеснява. Маркировка също имаше в началото, но после е на много рядко и е трудно да се следи. Та тръгнали по шосето, след 15-ина мин. стигнахме разклонението на пътя - единия водеше към в.Еледжик, а другия - към крепостта. Наша първа цел беше върха и за това тръгнахме по указаното на табелата разклонение, което указваше, че до него има 10 км. На някои от спътниците ни се стори доста това разстояние, но всъщност се увериха, че няма нищо страшно в цифрите и километрите. Първоначално се върви по асфалтов път, който едно време е водел до бившите вече поделения на и около върха. Сега от тях са останали само постройки и врати, на които още стоят табелите:"Влизането забранено". Изкачването е много полегато и, макар че е по асфалт, човек е обграден от зелелнина и спокойствие. По пътя си видяхме много ловци и сметнахме, че сезонът вече е започнал и трябва да бъдем по-внимателни, ако ще навлизаме в гора - един път заради животните, втори път заради самите ловци. След половин-единчасово ходене излезнахме на първата бариера от бившите поделения, а малко над нея имаше отбивка в горичката и една страхотна маса с барбекю и навес, под които решихме да седнем, похапнем и да си починем малко. Наблизо имаше и малко блато, което аз с охота поснимах, докато другите хапваха.

След кратката почивка продължихме. На това малко разклонение има табели, сочещи пътят към манастир "Св.Спас" и в.Еледжик. Оттук се поема вече по песъчлив път, но вече става малко по-открито, за началото на октомври температурите бяха необичайно високи и малко се поизпекохме на слънцето. От първата порта на бившето поделение до втората се стига за около половин час. А преди това се преминава през манастира "Св.Спас". Той е основан 1885 г. Легенда за основаването на това свято място тук, в планината, гласи че Георги Зашев бил пастир в тази местност и един ден получил съновидение да основе манастир. Интересно било, че при започване строежа на новия манастир били открити останки от старо такова място с доста старинни предмети в него. Сегашния си вид манастира има от 1908 г., който е осветен на 8.09.1912 г. До него е построена и манастирска къща с 4 стаи. Георги Зашев е погребан до храма, а в самия манастир има много ценни икони, които за жалост не успяхме да видим, защото беше затворено. И тук се спряхме за снимки, почивка и да се насладим на гората, обграждаща това място.

По картата, от която се водехме видяхме, че вече не ни остава много до в.Еледжик(Бенковски, както може би е обозначен на повечето карти) и продължихме бодро напред. След 15-ина мин. ходене излезнахме и на втората порта и бариера. Малко преди нея от асфалтовия път нагоре има разклонение вдясно, което заобикаля мястото. Продължавайки напред човек излиза точно на портата, която гордо носи на оградата си предупредителни табели. Тук не беше заключено и направо влезнахме в "поделението". Мястото отначало действа подтискащо, но с течение на времето човек свиква на гледката от изоставените сгради наоколо. Продължавайки все напред се излиза на една обширна поляна с къпини, а малко по-напред се вижда и в.Висока могила(1198). По пътят на логиката нашата цел оставаше малко по-назад от мястото, на което се намирахме. Съобразихме, че зад нас имаше голяма височинка, която се открояваше от околния пейзаж и първият, който отиде да търси пътека за към върха беше Любо. Няколко минути след това се включих и аз като оставихме другите да похапват сладко-сладко къпинки. В крайна сметка човек трябва да е малко по-наблюдателен и досетлив. При връщането ни назад видяхме, че при един огромен бункер(приютявал камиони някога най-вероятно) има отбивка вляво, а там се стигат и останалите сгради от поделението. Точно при първата се появила сграда срещу нас, се минава отстрани покрай нея през клоните и останалата мизерия, сторена от човека, и се тръгва направо през гората. Не е стръмно и лесно може да се мине, само трябва да се внимава да не се спънеш в някой клон и да не изпускаш от очи най-високата точка, която се откроява. Изкачването е 10 мин. и се излиза на баир, откъдето единствено дългия, забит в котата дървен прът, оповестява, че тук има връх. Докато се суетяхме и се питахме как може да се случи такова нещо на място, което е било ключово в историята ни, Любо реши да доведе останалите, докато аз малко отъпквах папратта и се наслаждавах на гледката на Рила, откриваща се от върха, висок 1185м. Гледката, която се открива е на юг, защото от другата си страна върхът е опасан с гората. И отново волната програма - снимки, наслада, малка почивка и релакс на върха.

Върнахме се по обратния път и продължихме напред към в.Висока могила. До него се стига също много бързо и леко. Маркировка срещнахме 3 или 4 пъти до този момент, но знаехме, че вървим в правилната посока. Не след дълго се излиза на разклоение, пътят продължаваше или наляво, или надясно, или нагоре? Хванахме този вдясно, защото имаше разположени беседки и чешмичка и оставихме останалите да хапнат и да си починат, а ние отидохме да търсим върха и съответно пътят, който ще ни изведе направо на крепостта, за да не се връщаме по стъпките си наобратно. Тръгвайки по един голям баир излезнахме на нещо като газ станция, а пътят си продължаваше право надолу, но нямахме видимост къде точно ще излезне. За това решихме да се върнем при останалите и да продължим по пътека, която минаваше през беседката и навлизаше в гъстата гора, но пък изглеждаше най-да е в нашата посока. Малко след като хванахме този път пред нас се появи една сянка и чухме силно грухтене. Стреснахме се малко и решихме, че е по-добре да не минаваме оттам, а да кажем на останалите, че трябва да се върнем по същия път. Така и направихме. Наобратно е най-уморително, защото човек вече е изпълнил плана си и иска вече да си почива. Но на нас ни оставаше още едно място. Крепостта бе оставена за черешка на нашето еднодневно трипче. Слезнахме за около час до разклонението, което в началото бяхме поели за към върха, а сега трябваше да поемем за към крепостта. Успяхме да се "смъкнем" толкова бързо, защото по пътя надолу видяхме, че всъщност има табели, които подсичат пътя и минават през страхотна гора. Макар и малко позабравени, успяхме да се ориентираме и да излезнем на правилното място за отрицателно време. Тук обаче трябваше да се разделим с 5-ма от нашите спътници, които трябваше да тръгват към София. Две от момичетата ни предостъпиха билетите си за влак и след като се сбогувахме и разбрахме, че всички са останали доволни, продължихме с останалите ни 2-ма спътници. Не знаехме колко път трябва да изминем до Траянови врата, но в крайна сметка се оказа, че това са 40 мин. средно темпо по асфалтовия път. Трянови врата е ключово място в нашата история: http://vikiilubodiaries.blogspot.com/2011/04/1042011.html .Стигнали малко уморени на това прекрасно място, за което обаче отново не се полагат големи грижи, ние имахем време само да снимаме и да хапнем набързо. Аз избрах снимането, а Любо - хапването. Лошото е, че тук наоколо вече няма вода и човек трябва да си пести водата, защото, ако е топло и е много жаден ще има малък проблем. След като направихме тези неща осъзнахме, че е време да се връщаме, защото последния влак минаваше на гарата в селото в 18.56, а вече беше станало 17.50 и нямахме много време за мотаене. Оставихме нашите спътници да си почиват и им показахме откъде да слезнат, за да си хваната стопа, а ние потеглихме с бързо темпо за към влака. Времето напредваше неусетно, а всяка наша крачка ни изтощаваше все повече и повече. Доста голямо усилие ни костваше да слезнем до разклонението, а знаехме, че оттам има още поне 15 мин. път до гарата. Когато часовникът показа 18,30 ние вече започвахме да се примиряваме с мисълта, че няма да успеем. За наше щастие вече бяхме стигнали мястото, където можехме да скъсим разстоянието като преминем през едно обширно поле и излезнем на тунела, през който бяхме преминали по-рано през деня. А оттам ни оставаха само 5 мин. пеша до гарата, която не знаехме дори коя от сградите, скупчени малко след селото е. И все пак късметът не ни предаде и този път. Стигнахме точно в 18.40 на гарата в това малко селце, която представляваше няколко коловоза и една стара, необитаема сграда. Седнахме, вече спокойни, и зачакахме да дойде влака, с който щяхме да се приберем отново по домовете си, но щяхме да заспим с една идея по-обогатени и по-доволни от разходката, която си бяхме направили през деня. И той дойде, а ние се сбогувахме с това място и с голяма радост седнахме в меките седалки на иначе задушния влак. Прибрахме се късно вечерта, но за сметка на това с много нови емоции и разбира се приятели. И нека малко повече хора научат за Еледжик, защото това е част от историята, част от самите нас.

17.09.2011 Малък преход до Камен дел

2011-09-28T01:42:00.003+03:00

Автор:Виктория Цветанова
Снимки:Виктория Цветанова

Няколко дена преди да направим това приятно преходче по Витоша към непознатия в.Камен дел, който се вижда от София, си говорехме за това как да уплътним предстоящия съботен ден. Измислихме маршрута и без много колебания на 17.09. към 10 часа сутринта вече бяхме на спирката на рейс 64 в посока кв.Бояна.

Маршрутът до в.Камен дел (1862м.) е много неясен и информацията, която проучихме беше главно от пътеписи на други хора за това място. И така ние започнахме изкачването от пътя за Боянския водопад, който се намира в непосредствена близост до квартала. Минава се както се знае в гора, приятна и сенчеста. И въпреки че времето беше леко облачно, то все пак беше доста топло за сезона. Пътеката си е както винаги същата - трябва да се внимава, защото на места има малко по-стръмни участъци, по които трябва малко повече внимание. За около час и половина с добро темпо се стига и до самия водопад. За него няма да говоря много освен само да кажа, че е хубаво поне софиянците да видят каква красота се крие в полите на Витоша. 15-метровия водопад беше пълноводен въпреки сушата и по-рано сутринта предлага една приятна гледка. Казвам по-рано, защото в почивните дни много хора идват да го видят и околността буквално се превръща в магистрала за хора. За наше щастие днешния ден беше работен и почти не срещнахме хора.

Не стояхме дълго време там, защото ни оставаше още път, който не знаехме колко дълго време ще ни отнеме и за това продължихме. Малко встрани от водопада пътеката продължава и става още по-приятна. Това беше хубавото и на целия маршрут, защото беше много лек, с изключение на изкачването до Боянския водопад, а и на места доста живописен. По тази пътека се продължава нагоре към х.Есперанто, намираща се горе-долу на половин час стегнато темпо. Хижата беше затоврена, както и повечето хижи, през които минахме този ден. Човек много-много не трябва да разчита на това, че ще намери винаги отворено място в планината, където да хапне нещо или да преспи там. След х.Есперанто на около 5 мин. път се стига до следващата хижа Камен дел, която беше отворена. Там починахме няколко минути и продължихме по пътеката към х.Тинтява. Тази хожа беше в ремонт, но предтсавлява огромна сграда, която въобще не седи като хижа, а по-скоро като някой блок. Оттук се тръгва по пътеката нагоре като се минава през много малинови храсти, заради които трябваше да спираме на всяка 1 крачка.

Продължавайки по тази пътека, не след дълго се излиза от гората и се стига до плато, от което ясно се вижда в.Камен дел. Оттам започвт и колците, които стигат до х.Алеко. За 10-ина минути се стига до разклонението за върха, което отдалече изглежда, че няма пътека, но не е така. Вече качили се на Камен дел видяхме в ниското цяла София, както и в.Голям Резен в далечината. Слънцето не печеше и беше много притяно да поседиш на каменния връх, гледайки онези в ниското, които предпочитат да седят ам, отколкото да подишат малко чист въздух и да се заредят с много красиви гледки, които предлага тази планина. Снимахме, хапнахме и погледахме софиянци в ниското. Седяхме около час на върха и решихме, че е време за слизане.

За слизането бяхме единодушни, че ще слезнем през Драгалевци, за да може по пътя да посетим и Драгалевския манастир. И така тръгнахме по коловете и все по равното и маркировката излезнахме на х.Алеко. Оттам пътят за нас беше вече непознат. Точно при началото на оградата, която изниква пред вас преди да стигнете до самата хижа, пътищата се разклоняват и този за Драгалевци тръгва надолу по червена маркировка. В самото начало не го видяхме, но по табелата сочеща наобратно погледнахме по-добре и видяхме разклонението. Минава се през едно много приятно дървено мостче и се влиза в гора. Тази част на Витоша е по-дълга, отколкото при изкачване или слизане от Железница. Тук слизахме поне 3 часа, които накарая ни се видяха доста уморителни. И по този път не видяхме никой освен едно момче, което беше на "лов" за сърни с фотоапарата си. Слизайки оттам по едно време се излиза под драгалевския седалков лифт и не след дълго се прекосява едно шосе. Пътеката продължава само напред през пътя и минава покрай гроба на небезизвестния Бай Кръстю, допринесъл за опознаваме маршрутите по Витоша. След едночасово слизане от тази местност се излиза на кръстопът - единия път продължава към Драгалевци, а другия, падащ се отляво - към манастира. Тръгнахме направо към манастира макар и вече да беше 18 часа и с риск да се прибираме по тъмно. Манастира се намира на около половин час от това разклонение, но уви, когато пристигнахе вече беше затворил и ни отпратиха. Оттам има множество табели, но нито една, кяото да указва пътя към Драгалевци. Мислехме си, че трябва да се връщаме по същия път, когато изведнъж малко по-надолу от манастира видяхме правилната табела. Не след дълго излезнахме в квартала и оттам си хванахме отново автобуса.

Равносметката от това преходче беше:6 часа извървяни, страхотни гледки към София от в.Камен дел и една приятна разходка близо до града, но и извън него. Заслужава си човек да посети това място, както и повечето места по Витоша, ако за момента не може да стигне по-далеч.

24.09-26.09.2011 От Виден до Земен

2011-09-27T18:56:00.007+03:00

Автор:Любомир Монов
Снимки:Любомир Монов

Има една планина в България, малко известна и почти непосещавана на фона на високите ни планини. Тя е мъник, но все пак, въпреки че повечето хора незаслужено я пренебрегват, тя има какво да покаже, крие много неща стига човек да иска да ги намери и преоткрие. Информацията за нея е оскъдна и за това пътуване я събирах на части от различни места в интернет. Тази планина се нарича Конявска, разположена е в югозападна България с най-висока точка връх Виден (1487 м), на който има разположена телевизионна кула. Планината се състои от няколко дяла. В това пътешествие изпитах големи затруднения от една страна, че човекът на когото най-мнoгo мога да разчитам, моята половинка, беше болна и ми се наложи да търся друг спътник за похода. Както може да се предположи не ми беше лесно и дните преди да замина бяха пълни с неуредици и неудачи . В крайна сметка моят късмет отново проработи и си намерих спътник и то не един ами цели трима.

Моят план беше като за начало да изкачим връх Виден, след което да се спуснем в каньона на пресъхналата река Шегава, пълен с причудливи скални образувания и да посетим средновековните църкви в района на село Раждавица, разположено в края на живописния Земенски пролом, а оттам пеша през пролома до град Земен и земенския манастир. На 24 септември ,събота денят на нашето тръгване се групирахме по двойки за стопа с намерение да се чакаме на изходната точка за изкачване на връх Виден - Конявския проход местността Стражата. въпреки късния ни обеден старт доста бързо стигнахме и потеглихме нагоре към Виден.Пътят до него не е много и при добро темпо за около час и половина може да се стигне, когато се качихме горе слънцето вече беше започнало да залязва и това допринесе за някои добри кадри, уловени от моя фотоапарат. Гледката отгоре си заслужава, неслучайно върха е наречен Виден - вижда се навсякъде. След като си направихме малка обща фотосесия на върха решихме, че е време да слизаме заради пронизващия леден вятър, който духаше горе на билото и да потърсим място долу в горите на завет да опънем първия лагер.След кратко слизане влязохме в горския пояс и намерихме много приятно заслонче с пейки , маси и огнище и решихме там да бъде нашия дом за вечерта. Вечерта мина спокойно и си легнахме рано, тъй като бях обещал на всички да ги дигна рано на крак в шест и половина сутринта.

На другия ден (неделя) след кратката закуска тръгнахме надолу в посока село Буново, откъдето щеше да започне нашата разходка по каньона на пресъхналата река Шегава. Стигайки в селото разбрахме къде трябва да хванем пътя в коритото на реката обаче за зла участ малко се объркахме и това ни вкара в един ужасно трънлив и гъст храсталак, но въпреки това хванахме верния път и започна слизането ни в каньона на реката, която тече само, когато се топят снеговете или при проливни дъждове, тъй като района е карстов през повечето време тя тече под земята. Впечатления ми от каньона са, че той е едно изключително дело на природата и в частност на ерозията от водата и вятъра, която е изваяла живописни скали, скални игли, зъбери, ниши и пещери. Нашата следваща цел беше село Раждавица, което се намира в края на каньона като се тръгва от село Буново.

Тук за съжаление се разделихме с двама от нашите спътници, които трябваше да се прибират и останахме само двама, но въпреки това продължихме напред все така енергични и бодри в търсене на първата средновековна църква ``свети Атанасии``. Не след дълго я намерихме в края на селото в непосредствена близост до Струма. Църквата е с рухнал покрив и от стенописите не е останало нищо, сградата е еднокорабна едноапсидна от периода XVI-XVIII век. След огледа и кратката почивка, която направихме тръгнахме към следващата църква, която според описанията ,които бях свалил от нета е в по-добро състояние и реставрирана. Тук обаче срещнахме пречка - втората църква се намираше от другия бряг на Струма и имахме две възможности или да се връщаме поне половин час до моста над реката, или да я прегазим. Типично в наш стил ние избрахме варианта да я прегазим като намерихме едно по-плитко място и си накичихме обувките по раниците и тръгнахме. Въпреки че беше плитко, течението беше силно и камъните хлъзгави, но щеките, които аз смятах за безполезен атрибут, свършиха чудесна работа както за реката, така и за местата, където слизахме и имаше сипеи и стръмни изкачвания.След речното ни премеждие и малко объркване на пътя намерихме и втората църква ``Света Богородица``, която също е с широка датировка XII-XVI век. Тя представлява еднокорабна едноапсидна постройка с изцяло реставриран покрив, а отвътре са запазени отделни фрагменти от стенописите. С тази църква завърши заплануваното за деня и тъй като времето беше напреднало и беше почнало да се стъмва решихме да потърсим мястото за втория лагер. Тук вече посоката ни беше ясна - по пътечките, покрай линията на влака като междувпрочем вече се беше стъмнило и се движехме на челници. Минахме през девети тунел на жп. линията и случайно попаднахме на място с изградена чешмичка и плоча указваща, че тук в продължение на 5 години е живял Свети Иван Рилски. Тази находка ни дойде доста неочаквано, но и там поседнахме за малко.След това местенце решихме да походим още малко покрай релсите и в крайна сметка до осмия тунел на линията намерихме едно огнище и пейка и решихме там да опънем лагера.Последния влак мина към 11 вечерта и до сутринта спахме необезпокоявани.

Утрото беше отново слънчево и бодро, а ние навлизахме във финалните етапи на пътешествието. Оставаше ни само да посетим красивия 53 метров водопад Полска Скакавица.Той се намира между петия и шестия тунел на линията, на спирка Скакавица. Водопада е изключително красив и което ни учуди беше пълноводен въпреки сушата и топлото време напоследък, изкачването е малко по-стръмно, но не невъзможно. Интересното тук е, че водата се разбива на няколко тераси, а ако човек се престраши да иде точно до водопада ще види един зелен рай - камъни обрасли с мъх и меки форми, полирани от водата.Поредното място, на което се получиха супер красивите снимки и даже ми се доиска, ако можех там някъде срещу водопада да си опъна трети лагер, но времето ни притискаше и трябваше да вървим напред по пътя.Заключителните фази започваха. Тръгнахме по пътеките и през тунелите на пролома като се любувахме на скалите и формите, които ни обграждаха от двете страни удивителни скални кули,ритли и живописни скали, които едва ли човек може да разгледа подробно от прозореца на бързопреминаващия влак.По пътищата, по които вървяхме не срещнахме хора, сякаш всичко беше спряло в този затънтен край само от време на време се разминавахме с някой влак и удивените лица на хората отвътре.Както се казва всичко хубаво си има край и скоро излязохме в град Земен и бързо намерихме Земенския манастир, който се оказа музей- филиал на историческия. Денят беше понеделник 26 септември и както се оказа последния понеделник на месеца, музея е безплатен.Манастира е основан през 11 век, а най-забележителна постройка е църквата, която в архитектурно отношение е уникален за България и Балканите представител на кръстокуполната архитектура.Отвътре са запазени голяма част от стенописите, които са изключително ценни. След като си щракнахме едни от последните снимки на това място с моя другар хванахме пътя към София, където стигнахме удивително бързо и същата вечер вече свалях снимките от пътешествието. С това приключва моя разказ за тази ``скучна` и пренебрегвана планина, но определено бих се върнал там отново.

А ето и малко полезна информация: карти плюс кратко описание.

До в. Виден, Конявска планина, се стига като се хване отбивка за телевизионната кула, която е на 4км. от пътя. Телевизионната кула е на север от върха като до нея има асфалтов път. Преходът е много лек и приятен.

След това е маршрутът от с.Буново до Раждавица, който път е много живописен и интересен.

И най-накрая е последната част от маршрута: от Раждавица до Земен, където вече се излиза и на Земенския манастир. Тук е и може би най-интересния участък, защото се минава през тунели на влака и изживяването си струва всяка пролята капка пот по челото от тежкия товар и изморителното ходене.

Презентация "Граничните планини на България"

2011-09-19T11:10:00.000+03:00

Една презентация за планините по границите ни със Сърбия, Македония и Гърция. Ще разкажем малко повече за това как се стига до тях, какви са условията и местата, които могат да се посетят като забележителности. Презентацията ще се състои на 20.09.2011 в Биологическия факултет на СУ, зала 259, ет.2.

10.09.2011 По Верила

2011-09-16T23:58:00.010+03:00

Автор:Любомир Монов
Снимки:Любомир Монов

Верила е малка планина, граничеща на север с Витоша, на североизток с Плана, а на юг - с Рила. Най-високата и точка е Голям Дебелец(1415м.). Планината е ниска и слабо-известна, с многобройни коларски пътища и много възможни подходи от селата в подножието и. Бедна е на вода. Името и от тракийски произход означава безводна, което е антоним на Рила, което означава водна. От личните ми впечатления това е една идеална планина за по-ненатоварващ туризъм и леки разходки. Минус е, че до нея почти няма транспорт и е най-добре да се ходи с кола. Нашия маршрут започна от центъра на с.Ярлово. Оттам до първенеца и Голям Дебелец са 23 км. отиване и връщане. Върви се главно в приятна сенчеста гора и през планинския проход букапреслап. Друго забележително нещо в планината е, че от Голям Дебелец се разкриват гледки към южната страна на Витоша, назъбеното било на Рила с в.Мальовица, Конявската планина с предавателя, а зад нея и на Осоговската планина и като на длан пръснатите малки планини в района на Краището.